Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)
- Автор: Вайс Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)». Краткое содержание книги:
Графиня Лютцов рече:
— С удоволствие приемам задачата да се застъпя за Волфганг.
Графиня Лодрон добави:
— Решено тогава. Волфганг ще учи момичетата.
— Само ако желае — намеси се Леополд.
— Приемам с удоволствие — каза Волфганг. — А ако графинята желае, мога да уча и нея. — Това щеше да бъде много вълнуващо.
— Благодаря, Волфганг. Ще следим как напредват момичетата.
— Ще напреднат много успешно, сигурна съм — отбеляза графиня Лютцов. И преди граф Арко да успее да я покани, вече танцуваше отново с Волфганг и му шепнеше: — Не бива да се отчайвате, Волфганг; ще се намерят други момичета.
— Аз съм съвсем щастлив, графиньо.
— Затова ли не искате да свирите?
— То би ме откъснало от танците.
— Танцувате много добре. Харесва ми да танцувам с вас. Но вие сте първо музикант, а после кавалер.
„Да, вярно е за съжаление“ — помисли си Волфганг; можеше да бъде любезен с графинята, можеше дори да танцува с нея, но не можеше да се ожени за нея, нито за някоя друга от нейния ранг.
36
Към осемнадесетгодишна възраст Волфганг вече имаше известен опит в ухажването на момичетата.
Беше спрял избора си на Тереза Баризани, която бе ухажвал и преди — девойката го дари с вниманието си, но след Барбара изглеждаше не особено привлекателна. Няколко вечери той прекара в компанията на Урсула Хагенауер, момиче несравнимо по-миловидно, ала с нея се познаваха твърде отдавна и твърде добре: тя му беше почти като сестра. Харесваше му и Луиза фон Робиниг, само че тази Луиза бе прекалено скромна.
Графиня Лютцов и графиня Лодрон бяха далеч по-привлекателни. Те получиха за Волфганг разрешение да дава уроци и симпатиите му към тях станаха още по-големи. Графиня Лютцов се обличаше по последна мода, лицето й все още бе красиво въпреки хлътналите бузи и твърде острата брадичка, умееше да говори остроумно и разбираше от музика. Графинята често му правеше комплименти, и то без нотка на кокетство. Макар това да беше съвсем приятна дружба, Волфганг би предпочел по-романтични отношения.
Графиня Лодрон не се отличаваше със същата красота и ум, но притежаваше природен чар, който му напомняше за графиня ван Ейк; покровителствувайки Волфганг, тя се държеше така, сякаш правеха чест на самата нея. Искаше й се обаче да му влияе и в нравствено отношение и това ограничаваше свободата на общуване.
По характер Волфганг бе склонен да се увлича и във всичко влагаше цялата си душа, но нищо не го завладяваше изцяло. Обаче Залцбург, това провинциално градче в сравнение с Виена, Милано и Париж, започваше да заема в живота му по-значително място, отколкото би желал.
Михаел Хайдн уреждаше вечер на струнните квартети и Волфганг се зарадва, като разбра, че Хайдн възнамерява да включи в програмата творби на своя брат Йозеф. Волфганг бе слушал квартети от този композитор във Виена и бе останал възхитен от тяхната красота и оригиналност.
А новите квартети на Йозеф Хайдн превъзхождаха предишните. Волфганг веднага бе завладян от тях. Започваха просто, но таяха в себе си много откровения, много вдъхновени и бликащи от живот пасажи.
— Вижте това! — Волфганг, опиянен от възторг, разглеждаше партитурата на квартета, който заедно с татко, Шахтнер и Михаел Хайдн току-що бяха изпълнили. — Тук има какво да научи човек. Благодаря ви, господин Хайдн! — Изведнъж Михаел Хайдн се превърна за него от пияница и ленивец, както го характеризираше татко, в музикант с отличен вкус. — Кажете, намира ли се у вас някоя симфония на брат ви?
— Имам няколко.
— Може ли да ги прегледам?
Хайдн потърси с очи съгласие от бащата и Леополд рече:
— Волфганг е достатъчно голям и напълно подготвен, за да решава сам.
Синът трескаво прелистваше нотите на Йозеф Хайдн. Симфониите се оказаха естествено продължение на неговите квартети. Волфганг изпитваше възторг, сякаш в миг бе открил звезда с невиждан дотогава блясък, благоговеен трепет пред силата на нейното сияние. Тази музика имаше свой собствен глас, уверен глас, който те заставяше да го слушаш. Не се сдържа и попита:
— Господин Хайдн, брат ви ходи ли във Виена?
— Когато му разреши неговият господар принц Естерхази. Волфганг не можеше да повярва.
— Йозеф не бива да се отлъчва дори за един ден без разрешение на принца.
— Така ми се иска да се запознаем!
— Той също би се радвал.
— Сигурен ли сте, господин Хайдн? — учуди се Волфганг.
— Мисля, че много ще се зарадва — тихо изрече Михаел Хайдн.
А Волфганг скромно добави:
— С това ще ми окаже голяма чест.
Новият прилив на чувства го възроди. Мелодиите бликаха една след друга и лека-полека той забрави болката, която му причини Барбара фон Мьолк, и неуспешните търсения на нова любов. Сега делеше работата си на две части: творби, които съчинява за себе си, и такива, които пише по нечия поръчка. Колоредо имаше нужда от музика за своите банкети и Волфганг послушно съчиняваше леки, грациозни серенади. Написа и сонати за клавесин, поискани от графиня Лодрон — изящни и очарователни. Те получиха аплодисменти, но по негово мнение бяха задоволителни и нищо повече. Пълно удовлетворение получаваше само ако композираше за себе си. Тогава изпитваше особен прилив на енергия. Така беше, когато пишеше шестте квартета, подобни на тези от Йозеф Хайдн. Но срещна трудности. Не беше сигурен, че ще достигне равнището на Хайдн.