Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)
- Автор: Вайс Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)». Краткое содержание книги:
— Върнал си се вече.
— Да, върнах се.
— За дълго ли?
— Така изглежда.
Барбара като че не намираше какво да каже, отвърна очи.
Има нещо необичайно в поведението й, помисли си Волфганг и част от възторга му се изпари. Беше хубава като принцеса и също тъй далечна Все пак трябваше да попита:
— Родителите ми ще празнуват сребърната си сватба. Бих се радвал много, ако присъствуваш като мой гост, Ваберл.
Тя се намръщи, сякаш глезеното й име бе станало за нея неприятно и изглеждаше още по-смутена, когато отвърна:
— Съжалявам, Волфганг, но не мога.
— Защо?
— Имам друг ангажимент.
— Но ти дори не си попитала за деня!
— Не можеш ли да разбереш?
— Какво да разбера?
— Глупаво е да се срещаме повече.
— Казано на италиански или на немски, каква разлика има? За мен разликата е тази, че твърде рядко се мяркаш тук.
— Сега нали съм тук, Ваберл?
— А и това име не ми е приятно. Не съм вече дете.
— Наистина синьорина, мадмоазел, фройлайн, вече не си. Ти си несравнима, красива, чаровна, забавна. Обичам белите ти дробове, черния ти дроб, стомаха ти…
— Волфганг, престани да се шегуваш.
— Никога не съм бил тъй сериозен.
— Но и аз говоря сериозно. — Тонът й стана решителен. — Не мога да се срещам повече с теб.
— Не можеш? — Той я гледаше ужасен. — Да не съм чумав?
— Знаеш какво имам предвид.
— Не, кажи го направо.
— Не съм умна като теб, но все пак зная, че е невъзможно да те смятам за сериозен кандидат. Тъкмо се привържа към теб, ти заминеш за Италия, за Виена или бог знае къде.
— Това ли е истинската причина? — Волфганг се задъхваше от обида.
Не, помисли си тя, не е. Баща й бе заповядал да престане да се среща с него. Граф Феликс фон Мьолк обичаше Моцартови, бяха му стари приятели, но не му трябваше зет, който печели само сто и петдесет гулдена годишно и който никога не знае откъде ще му дойде следващият гулден. Готвачите и прислужниците на архиепископа получаваха повече. И макар Волфганг да беше симпатично момче, отличаваше се с непостоянство като всички музиканти.
Тя стоеше пред него и сега светлосините й очи бяха безизразни, а слабичкият й сопран пропищя, когато му отговори:
— Да, това е истинската причина. — И добави: — Съжалявам, Волфганг, много съжалявам — но в гласа й не звучеше никакво съжаление. Казваше го някак по детски и все пак не беше глупаво момиче. — Защо ме гледаш така, Волфганг? Винаги ли витаеш сред облаците? Неловко ми е от този твой поглед.
Даже най-прелестното лице може да стане противно. Но той трябваше да попита:
— Кой е другият?
— Защо вие мъжете винаги си мислите, че има някой друг! — изрече сприхаво Барбара.
Беше така въодушевен преди, че не можеше да си позволи да изгуби това чувство. И въпреки студенината й той се опита да си възвърне своите блянове.
— Барбара, ела у нас на годишнината. Моля те.
— Не — отсече тя. — Съжалявам, но не мога.
— Явно менуетите ми са причината — каза Волфганг саркастично. — Бяха скучни.
— Съвсем не! — възкликна Барбара. — Харесваха ми.
Настъпи пауза, после лицето й стана непроницаемо и тя изрече с леден тон:
— Ще ме извиниш, но имам ангажимент.
— Поздравявам те. Браво!
На вратата Волфганг се срещна с Алберт, брата на Барбара, който влизаше с граф Карл Арко. Волфганг познаваше и двамата твърде добре. Двадесет и четири годишният Алберт фон Мьолк беше топчест като баща си, с месести, издути бузи, „с език в пълна хармония с лошото му храносмилане“ — помисли си Волфганг.
Съзнанието, че Барбара е предпочела граф Арко, накара Волфганг да се втренчи в него с нов, напрегнат поглед. Тридесетгодишният син на главния камерхер — висок слаб човек с костеливо, ъгловато лице и студени непроницаеми очи — бе току-що назначен за главен иконом. Карл Арко говореше френски, макар никога да не бе ходил във Франция; смяташе се за авторитет в музиката, макар че не свиреше на никакъв инструмент и имаше лош слух; обичаше да дава съвети и напътствия дори когато не му ги искаха. Но бе достатъчно богата и важна персона, за да си има собствена карета, право да носи шпага и да минава за мъдрец, независимо че не казваше нищо умно.
Барбара дари граф Арко с очарователна усмивка и Волфганг се смрази. Глупците заговориха за нещо глупаво, а той без това вече бе казал твърде много.
Тя се приближи до граф Арко, който й целуна галантно ръка, и рече:
— Волфганг, ти приемаш нещата твърде болезнено, но след време ще се оправиш.
Знаеше, че трябва да й каже, че вече е изстинал към нея, но би било твърде злобно от негова страна. Вместо това той прошепна колкото можеше по-тихо и по-достойно: