Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)
- Автор: Вайс Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)». Краткое содержание книги:
Поканиха Леополд да дирижира месата на Волфганг „Доминикус“ в църквата на Дворцовия площад и той се поободри. Беше голяма чест, защото йезуитската църква бе стара, прочута и съвсем близо до двореца на Колалто, където Волфганг свири за пръв път във Виена. Докато дирижираше, ревматизмът не се обади и имаше чувството, че е успял в благородната мисия да интерпретира музика от сина си, защото след това Волфганг го прегърна и каза полузакачливо, полунежно:
— След дядо боже най обичам татко.
Изпълнението се състоя тъкмо навреме, защото три седмици по-късно императрицата изгони йезуитите от всички владения на хабсбургите.
След месец Колоредо се завърна в Залцбург, това стори и Леополд. А когато архиепископът научи, че експроприирането на йезуитските владения е обогатило хазната на Мария Терезия, последва примера й. Фактът се стори забавен на Леополд и той каза на Шахтнер, когото бе поканил в новия си дом, за да разбере как се е посрещало отсъствието му от Колоредо:
— Архиепископът знае как да намира пари.
— Баща му е един от най-изтъкнатите съветници на Мария Терезия. Едва ли би могъл да постъпи другояче.
— Нима одобряваш това? — учуди се Леополд. Шахтнер бе свободомислещ, четеше Волтер и Русо, но и той, и Леополд имаха приятели йезуити като Булингер.
— Забраната на ордена навярно е разстроила архиепископа.
— Защо трябва да се разстройва?
— Ще дойде нов папа и йезуитите ще бъдат отново на почит. Изгониха ги само по политически причини. Мария Терезия даде ли ви някакви надежди?
— За какво? — Леополд се смути.
— Всеки в Залцбург знае, че Гасман е много болен и скоро ще потрябва нов капелмайстор. Защо иначе ще се срещате с Мария Терезия?
— Глупци има навсякъде, но най-много в Залцбург.
— И все пак е вярно, че си поискал място за Волфганг. Нали?
— Вярно е друго — мнозина в Залцбург страдат от словесна невъздържаност. Колоредо изказа ли недоволство от моето отсъствие?
— Беше зает с йезуитите.
— Нямаше ли кой да го посъветва да се заеме по-добре с жизненото равнище. Както поскъпва животът, какво ли ще стане с нас, ако трябва да живеем от малките си заплати? Ще се превърнем в просяци.
— Леополд, обещаха ли ви нещичко във Виена?
— Предполагам, че бог има по-други планове за нас.
— Несъмнено. — Но тонът на Шахтнер бе скептичен.
Леополд омекна.
— Аз и Ана Мария много ще се радваме, ако дойдеш на сребърната ни сватба.
— С удоволствие. Но ти, мисля, ми каза, че се падала миналата година.
— На 21 ноември 1772 година. Тогава обаче не можахме да я отпразнуваме, защото двамата с Волфганг бяхме в Италия за операта „Лучио Сила“.
— Ще поканите ли Булингер?
— Разбира се. Той е наш добър приятел.
Волфганг реши да покани лично Барбара за сребърната сватба на родителите си. Със сърце, изпълнено с любов, той крачеше бързо по моста към старата част на града, към дома й. Беше в прекрасно настроение. Обичаше оживлението и възбудата на подобни увеселения, където се танцува, където идват хубави момичета, обичаше и игривостта на музиката, която пишеше за такива случаи — темпераментна, изящна, лека, но не и повърхностна, помисли си Волфганг със страст — и искаше Барбара да сподели възторга му. Искаше му се да запее в очакване на удоволствието, което ще изпитат двамата с нея, само че не се надяваше гласът му да изрази достойно възторга на душата. Беше свеж и ясен неделен ден през ноември, необичайно сух за късната есен. Волфганг дишаше волно и се радваше на познатите неща по пътя. Бързо премина през Юденгасе в „Градът на бюргерите“ и по улички така тесни, че ако разпереше ръце, щеше да докосне стените на срещуположните къщи, излезе на Резиденцплац; площадът бе много широк и доста карети можеха да се движат редом по него. „Градът на суверена“ изглеждаше внушителен на яркото слънце. Сега Волфганг за пръв път забеляза колко внушителни са резиденцията, катедралата, крепостта Хохензалцбург.
Семейство фон Мьолк живееше в „Градът на суверена“, недалеч от резиденцията, за да може дворцовият секретар да бъде на разположение на архиепископа. Площадът, на който се намираше домът, бе по-малък от Ханибалплац, но самата къща — по-голяма от сегашното жилище на Моцартови; тя имаше три етажа, четиринадесет стаи и внушително се открояваше сред другите сгради.
Барбара се изненада, като видя Волфганг. Той бе отсъствувал повече от два месеца и макар да й бе писал през това време чрез Нанерл, сам не знаеше кога ще се върне.
По облеклото на Барбара младежът позна, че тя се готви да излиза някъде. Не можеше да разбере дали девойката се зарадва, че го вижда.
Барбара каза: