Сянката на бурята
- Автор: Дайер Дебра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ангелина Димитрова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Сянката на бурята». Краткое содержание книги:
Вратата се затвори с прещракване. Стъпките му прекосиха пода бавно, ритмично, уверено. Въздухът трепна от топлината на кожата и аромата му, когато се приближи. Тя усети, че по цялото й тяло тръпне очакване — горещо, кипящо очакване, което я обричаше. Пое дълбоко въздух и се опита да се успокои, но успя само да вдъхне мириса на кожата му. Почти подскочи, когато той докосна раменете й.
— Ухаеш приятно — устните му докоснаха извивката на шията й.
Дъхът му помилва рамото й. Ниско по гърба й изби горещият филиз на желанието. Върхът на езика му пробяга по рамото й, ръцете му я галеха все по-нагоре по тюркоазната рокля. Пръстите му се разтвориха, милваха гърдите й и разпалваха огньове след себе си. Обземащото я желание се преля с болката. Тя се опита да потърси закрилата на яростта си. Но това беше пясъчна кула.
По вените й бликна разтопено злато, потече надолу, уталожи се в сърцевината на женствеността й и съпротивата й се стопи. Бог да й е на помощ, желаеше го.
— Усещаш ли какво правиш с мен? — дрезгаво прошепна той до шията й. Пръстите му се сключиха около нейните и отведоха ръката й до лицевата платка на панталона. Дланта й усети ритмичния пулс на желанието му. Той раздвижи бавно и предизвикателно бедрата си, горещият плат се плъзна по ръката й и възбудената плът изгори дланта й.
— Нека да те любя, Сабрина — прошепна той и ухапа леко ухото й. — Искам да ти покажа колко те обичам.
Той разиграваше безумна комедия.
— Време ли е да отдам дължимото на дявола? — попита тя и отстъпи от него, за да потърси убежище срещу притегателната сила на мъжествеността му.
— Къде ще ме накараш да си разтворя краката този път, Тримейн? На пода?
— Мисля, че подът е малко твърд дори и за мен. Но ако ти харесва, ще го направим и там, нека само го застелем с килим. Ти поръча килим, нали, любов моя?
Обърна се към него. Резултатът беше фатален. Лицето му сияеше.
Тя се опита да събуди гнева си като призове болезнените спомени. Беше успял да я омагьоса, обеща й любовта и целия си живот. И всичко това се оказа измама. Този човек умееше да лъже.
— Искаш ли да се изкъпеш? Една чудесна, топла вана?
— Какво ти става, Тримейн? Не съм ли достатъчно чиста за теб?
— Достатъчно чиста, достатъчно красива и умна. Достатъчно женствена, за да не мога да се откъсна от теб за цял живот.
Сабрина почувства, че гърдите й се стягат, чувствата заседнаха на гърлото й. Трябваше да преглътне, преди да успее да проговори.
— Знам докъде стига любовта ти, Тримейн.
— Наистина ли? — той пристъпи към нея.
Сабрина се бореше с желанието да се предаде. Не и този път. Сега щеше да го посрещне с извадено оръжие. Той нямаше да я победи.
— Знаеш ли колко много те обичам? — застана на една крачка от нея, без да я докосва, наполовина в сянка, наполовина в трептящата светлина. — Цял живот те търся. Ти изпълваш сънищата и всичките ми мечти.
Ветрецът нахлу през френските прозорци, заигра в завесите, плъзна се по нея като призрачна прегръдка. Но мъжът пред нея беше действителен, дори твърде много. Топлината на тялото му я обгръщаше, подканваше, мамеше я да предаде собствената си кауза.
— Тогава защо ме изостави?
— Сгреших. Това беше недоразумение.
— Не, аз сгреших. Аз ти повярвах.
— Сабрина — дългите му пръсти се плъзнаха под устните й. — Дай ни още един шанс.
Тя перна ръката му.
— Веднъж ме измами и това е жалко за теб. Няма да ти го позволя втори път.
— Сабрина…
Този шепот съдържаше неизразим копнеж. Той я проникна и се докосна до собствената й болка. Толкова искрен. Толкова нежен. Как му се удаваше да лъже така убедително? Искаше да се хвърли в прегръдките му, да го притисне, да го люби, да повярва на всичките му лъжи. О, небеса, тя наистина беше много наивна.
— Ти прекрасно уточни какво искаш от този брак — докато говореше, тя започна да сваля дългите ръкавици с цвят на слонова кост. — Искаш някой да ти затопля постелята, да те дари с наследници. Не мога да те спра — тя хвърли ръкавиците си на леглото. — Вече ми е ясно, че не мога.
— Казах го, за да се защитя.
— Нещо специално ли искаш този път? — тя дръпна гребените от главата си и ги захвърли на пода. — Още не съм много веща в занаята, но съм сигурна, че мога да се науча.
— Не се дръж така, Сабрина.
Тя поклати глава и гъстите й къдри се посипаха по раменете.
— Защо? Аз ти давам това, което искаш.
— Искам те като моя съпруга.
— Това ще рече — като венчаната за теб куртизанка.
Тя плъзна пръсти по отвора на панталона му и погали пулсиращата издължена плът под гладкия черен плат. Почувства възбуда, която сладостно нахлу между краката й — проява на собствената й слабост.