Нежният измамник
- Автор: Блейк Дженнифер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нежният измамник». Краткое содержание книги:
Той пристъпи към жена си и протегна ръце да я прегърне. Тя се отвърна от него, сякаш не го виждаше, скри се в спалнята си и се заключи. Засрамен от слабостта си, Рейнолд остана на пост до вратата и цял ден се ослушваше внимателно. Умираше от страх, че тя плаче там в самота, макар че не се чуваше никакъв звук. Но ако не плачеше, беше още по-лошо.
Когато най-после се появи в салона, Анжелика изглеждаше напълно овладяна. Заяви, че ще облече роклята, поръчана от баща й, и нищо не беше в състояние да я накара да промени решението си.
Макар че се разкъсваше между желанието да не я вижда никога вече в черните траурни рокли и отвращението да я види в роклята, поръчана от мъжа, който им открадна „Боньор“, Рейнолд не възрази. Това е важно за нея, каза си той. Жест към миналото, спомен за баща й. Щеше да го преглътне, нямаше да се разсърди. Много по-важно беше общото им бъдеще.
— Метр?
Камериерът стоеше зад него и чакаше търпеливо господарят да му обърне внимание.
— Прощавайте, Тит Жан. Какво още искахте да ми кажете?
— Мисля, че мъжете, които очаквахте, пристигнаха. В деня, когато дойде синята рокля, от парахода слязоха двама непознати, един по-млад и един възрастен. Задаваха прекалено много въпроси.
— Това още не е доказателство — установи тихо Рейнолд. — Можете ли да дадете по-точно описание?
— Разбира се, че мога, метр — усмихна се Тит Жан. — Но не е необходимо. Постовете, които разположихме по пътя към реката, съобщиха, че късно снощи двамата са минали покрай къщата. Спрели за малко, огледали се и продължили напред.
— Никой ли не е извикал?
— Не, метр.
— Дали са видели постовете?
Тит Жан поклати глава.
— Не вярвам, макар че не съм сигурен.
— Обиколете постовете и им наредете да внимават. Двамата ще се върнат и може да доведат със себе си още хора.
Камериерът кимна и се запъти към къщата. Рейнолд смръщи чело и стисна ръце в юмруци.
Разбира се, че беше Крю. Защо обаче се промъкваше тайно около къщата? Защо просто не влезеше официално и не поискаше да му върнат дъщерята?
Рейнолд се замисли над този въпрос и в душата му лумна гняв.
Колкото и страшна да беше славата му на умел фехтувач, тя не можеше да уплаши бащата, който се стремеше да се събере отново с единствената си дъщеря. Фактът, че Едмънд Крю се е оставил да бъде сплашен, засилваше лошото мнение, което Рейнолд си беше съставил за него.
Какво замисляше този човек? Дали пак щеше да прибегне до коварство и насилие, както бе направил в Ню Орлиънс?
Нека се опита. „Боньор“ беше готов да го посрещне.
Решено беше венчавката да се състои на здрачаване. Слънцето позлати полята със захарна тръстика и кълбестите облаци засияха в розово и синьо. Когато огненият диск изчезна зад старата гора, настъпи синият час, романтичен и малко тъжен.
Надавайки остри викове, гълъбите се носеха над моравата. Уханието на орлов нокът изпълваше топлия въздух, нахлуваше през отворените врати на салона и се смесваше с миризмата на дим и печено месо. Сладкото ухание на магнолиите, с които беше украсен издигнатият в единия край на салона олтар, замайваше главите на присъстващите. Вляво и вдясно от масичката бяха поставени канделабри и запалените свещи хвърляха меки отблясъци върху фината олтарна покривка, сребърния потир и износените одежди на свещеника.
Дебора седеше на пианото и изпълняваше нежна Бетовенова соната. Музиката се издигаше на вълни към сводовете на просторното помещение — вратите между предния и задния салон бяха отворени — и допълваше празничното настроение. Майкъл стоеше до нея, за да й обръща страниците. От време на време двамата се споглеждаха в безмълвно, щастливо разбирателство.
Привлечени сякаш от миризмите и шумовете, обитателите на „Боньор“ крачеха бавно към голямата къща. Прислужниците се събраха в задния салон, полските работници стояха в галерията, Естел и Тит Жан заеха почетните места в близост до мадам Дюло.
Липсваше само булката.
Изписал на лицето си безгрижие, което изобщо не беше истинско, Рейнолд стоеше пред вратата на спалнята, зад която Анжелика все още беше заета с тоалета си. Той чакаше, без да се помръдва, макар че сърцето му биеше с все сила и златната верижка на джобния му часовник тихо прозвънваше. Толкова неща се бяха обърквали в последния миг, защо не и тази повторна венчавка? Връзката му с Анжелика беше толкова необичайна. Нямаше да се изненада, ако тя откажеше да направи тази последна крачка.