Задочни репортажи за България

Партийните критици видяха в романа това, което им трябваше. И оттук нататък пред мен се откри широка зелена улица. Когато партийната машина заработи за някого, всичко върви по мед и масло. След излизането на романа заваляха като дъжд най-хвалебствени рецензии. Освен публикуването в списание „Септември“ последваха още две издания и маса преводи на чужди езици, плюс радиодраматизиране, театрално приспособяване и екранизиране на „МЪЖЕ“. Аз бях богато и пребогато възнаграден за този роман.

Когато, на другия ден след избора ми за редовен член на Съюза на писателите, Павел Матев, тогавашен секретар на съюза, пристигна рано сутринта у дома, за да ме поздрави, аз живеех в един тавански… гардероб, точно срещу зала „Универсиада“. Жилищното положение в София беше отчайващо. Но вече като член на съюза, т.е. като признат от партията писател, аз виждах щастлива промяна. Малко по-късно ми беше даден нов апартамент в блок, разпределен между привилегировани другари. Членуването в съюза не беше само морално удовлетворение на суетни амбиции, но и официално приобщаване към една от привилегированите категории. Според неписаните, но твърдо установени правила на нашата действителност аз преминах от света на обикновените, безправни български граждани в света на ония, които, по един драгалевски израз, „направиха държава за себе си“. Наистина, както Христо Фотев бе казал, червената членска книжка имаше голяма тежест пред милиционерските власти. Но това може би беше най-малкото й значение. Ако като обикновен гражданин аз трябваше да чакам петилетки, за да получа жилище, като писател това не беше никак трудно. Немалко от моите колеги разиграваха примадонски номера, сменяйки едно жилище с друго, използувайки услужливостта на съответните власти. Ако като обикновен гражданин аз трябваше да се боря със зъби и нокти, за да получа някакво що-годе прилично място за работа, като писател пред мен стоеше изборът между дузина добри редакторски места с официален четиричасов работен ден. Много пъти по-късно, като редактор в издателство „Народна младеж“, си спомнях със странно чувство, че когато бях инженер, работният ден никога не беше по-малко от 12 часа, докато в издателството фактически се работеше няколко часа седмично. Докато обикновените граждани, които искаха да си купят лека кола, трябваше да чакат около две години с внесени предварително пари (чиято лихва се ограбваше от държавата), аз и мнозина от моите колеги писатели получавахме колите си само след няколко дни. Ония от нас, които имаха преводи в чужбина, ползуваха редица валутни улеснения. Докато обикновените граждани можеха само да мечтаят за пътуване в чужбина и да прекарат цял живот в борба за паспорт, който никога няма да дойде, ние, по-активните писатели, получавахме паспортите си за ден или два. Някои от моите старши събратя ползуваха по техни си пътища услугите и на магазините за специално снабдяване на държавната върхушка. Клубът на журналистите и впоследствие Клубът на писателите имаха привилегирован статут при снабдяването и затова там храната беше далеч по-добра от храната в първокласните ресторанти. Всеки писател имаше право на до шест месеца годишна творческа отпуска, която обикновено той прекарваше в някоя от съюзните почивни станции или творчески домове, плащайки символични цени. Повечето от членовете на съюза можеха да получават продължителни творчески помощи от съюза, които често пъти бяха безвъзмездни и свързани с обещанието да се напише нещо. Плюс това се отпускаха творчески заеми срещу гаранции за запланувана книга, пиеса или филм. За разлика от другите творчески съюзи и писателските съюзи в Полша, Унгария и Чехословакия Съюзът на българските писатели беше изключително богат. Въз основа на държавно решение съюзната каса получаваше процент от всяка публикувана в страната книга, без значение дали авторът е член на съюза или не, дали е българин или чужденец. Това предоставяше на писателите всяка година огромни субсидии. Полските писатели бяха в окаяно материално положение, унгарските писатели едва свързваха двата края, докато фондът на българските писатели разполагаше със средства, които малко организации по света могат да си позволят. Аз съм убеден, че този подкуп беше една от големите и резултатни хитрини на режима в България, който в своя практически подход прояви повече далновидност и гъвкавост, отколкото режимите в другите източноевропейски страни. И тук до голяма степен е обяснението за сравнително хармоничните отношения между писатели и режим. Ако един полски писател бъде изгонен от съюза, той не губи нищо, защото така и така положението му е тежко. Но ако един съветски или български писател бъде изгонен, промяната или загубата ще бъде много болезнена. Мнозина писатели от всички страни биха могли само да сънуват грамадните творчески командировки (при които обикновено нищо не се сътворяваше), разкошния дом във Варна, бившия царски дворец „Ситняково“, сега съюзен дом, дома в Хисаря или този в Созопол, клуб-ресторанта в София, многобройните безплатни удобства, предоставени от разни съвети и комитети, парите, щедро отпускани от разни ведомства и организации, като комсомола, профсъюзите, Министерството на отбраната, Комитета за държавна сигурност и Министерството на вътрешните работи, Министерството на горите и много други.