Задочни репортажи за България

„Защо ти трябва да пишеш, какво ти липсва!“ — беше казал мой познат писател, комуто се оплаках, че писането не ми върви.

И ето тук стигам до неизбежното, твърде студено и неприятно заключение

— че цялото това богатство се предоставяше на писателите с една-единствена цел

— ДА НЕ ПИШАТ. Целта на сладкия живот беше именно ДА НЕ ПИШАТ. Това се отнасяше за тези, които можеха да пишат, за талантливите, които трябваше да се откажат от таланта си, да го погребат, да го заровят дълбоко и да не си спомнят за него. Защото талант, както много пъти съм казвал, значи независимост, значи неизбежен конфликт с тоталитарните сили на обществената организация, значи конфликт с установените от обществото норми, значи посочване на нов път за мнозина други…

И все пак лакомствата не бяха за всекиго в съюза. От около тристата членове само към 80 писатели бяха активно в играта и фактически биеха тъпана и обираха парсата. От тях не повече от 20 души бяха хора с някакъв литературен авторитет. Между тези избраници законът за зависимостта на човек от човека у нас се изразяваше с пълна сила. Евангелието на приятелството беше принципът „Ти на мене, аз на тебе“. Всеки от писателите от номенклатурата знаеше, че зад всеки друг като него стои някаква сила, чиято величина беше загадъчно и плашещо променлива. Колко дълги часове ние прекарвахме, за да гадаем кой зад кого стои и какво е относителното значение на разните членове на съюза. Между таланта на един писател и неговото официално положение най-често съществуваше огромна разлика, въпреки тенденцията на режима да привлича талантливи и популярни имена. Бездарният поет Владо Го лев свиреше и свири първа цигулка в Съюза на писателите. Талантливият поет Иван Пейчев никога нямаше думата. Най-добрият поет, който България има днес, Константин Павлов, въобще не беше приет за член на съюза. Цяла тълпа от твърде посредствени, набедени писатели и поети, както това ще видим по-нататък, фактически владееше съюза и в най-голяма степен определяше неговата официална физиономия. Говоря за назначените писатели, за ония, които по никакъв литературен критерий нямат място в литературата. Те бяха най-фанатичните, най-ревностните проводници на партийната линия и бяха свързани помежду си в непобедим съюз. Опитайте се да направите съюз от талантливи хора — никога не ще успеете. Защото всеки от талантливите тегли на своя страна, всеки изразява различно мнение, независимост и в известно отношение нетърпимост спрямо другите. Но с бездарниците спойката е великолепна. Те имат една-единствена цел — да бъдат на власт. Повечето от тях съзнават, че не заслужават мястото, на което са, че то им се е паднало, така да се каже, на партийната лотария, и затова се борят с всички сили да го задържат. Нека ми бъде спестено усилието да правя сега поменик от имена на такива псевдописатели, назначени от партията да се занимават с литература. От друга страна, даже не желая да си спомням за целия този евтин маскарад. И точно тези са гражданите, за които приляга съвсем точно баналната партийна фраза „Ние те направихме писател“. Много пъти на много писатели по един или друг повод е било казвано с твърде заплашителен тон: „Ние те направихме писател“. Колкото и абсурдно да звучи, за всички тия другари това е самата истина. И вероятно единствената истина, с която те трябваше стриктно да се съобразяват. При всеки по-напрегнат момент, при всяко двоумение между съвест и дела, при всяко важно гласуване, при всяка замислена партийна акция незабавно се появяваше заплашителната червена светлина с думите „Ние те направихме писател“. Аз дълбоко се съмнявам дали всички тия „направени писатели“, като Владо Голев, Лиляна Александрова, Николай Стайков… та чак до Матей Шопкин и маса други, биха получили литературна известност в кое да е нормално общество. От друга страна, всеки знае, че не режимът е направил Йордан Радичков писател, не режимът е направил Константин Павлов или Стефан Цанев поети. Те са. И те щяха да бъдат при всички режими и всички условия. Тук може би възниква въпросът за драматичното състояние на хора като Любомир Левчев, където, аз мисля, се води болезнена борба между „направения писател“ и „самородния, независим поет“.