Лицето [bg]

Гласът звучеше като че ли се вайка. Въпреки че не можеше да възприеме думите и да отгатне значението им, Итън долавяше настоятелния, умолителен тон, а може би и някакъв тъжен копнеж.

Той смяташе, че е прекарал пет минути в безуспешни усилия да улови думите от морето на смущенията и тишината, но когато погледна часовника си, беше 12,26. Беше стоял прикован към телефона почти половин час.

Притискано дълго от слушалката, ухото му гореше и пулсираше от болка. Вратът и раменете му се бяха схванали.

Учуден и леко объркан, той се изправи на стола. Никога не се бе подлагал на хипноза, но си помисли, че сигурно човек се чувства по този начин, когато се отърсва от състоянието на транс.

Той затвори неохотно телефона.

Гласът, който му се беше сторило, че е чул, може и да не беше нищо повече от слухова халюцинация. Въпреки това той изцяло беше погълнат от него в очакване, подобно на оператора на сонар в подводница, вслушващ се да чуе свистенето на ехото от приближаващ се вражески кораб, който разтоварва баласта си.

Не му беше напълно ясно какво бе сторил. Или защо.

Въпреки че в стаята не беше особено горещо, той попи потта от челото си с ръкава на ризата си.

Очакваше телефонът да звънне отново. Може би щеше да е по-разумно да не му отговаря.

Тази мисъл го притесни, защото не я разбираше. Защо да не отговаря, когато звъни телефон?

Погледът му обходи шестте предмета от Рейнърд, но вниманието му се спря най-дълго на трите звънчета от линейката, в която не бе пътувал.

Минаха две или три минути, през които телефонът не звънна. Той включи отново компютъра и отвори записите на телефонните обаждания. Последният запис бе за неговото обаждане в хотела, където бе търсил Дъни Уислър.

Следващото обаждане, с което го бяха потърсили отвън и което бе продължило почти половин час, не беше отразено.

Невъзможно.

Той гледаше втренчено екрана, мислейки си за обажданията на пъхтящия тип до Фрик. Бе прибързал, като не бе отдал нужното значение на разказа на момчето.

Итън вдигна поглед към телефона и видя, че сигналната лампичка над линия 24 светеше.

Търговец по телефона. Грешка. И все пак…

Ако беше лесно да задоволи любопитството си, той би отишъл на третия етаж, където телефонният секретар за линия 24 беше изолиран в специално помещение зад заключена синя врата. Обаче бе достатъчно само да влезе там, за да си загуби работата.

За Мин дю Лак и Чанинг Манхайм стаята зад синята врата бе свято място. Входът за всички други, освен тях двамата, беше строго забранен.

При крайна нужда Итън бе упълномощен да използва шперца си навсякъде в къщата. Единствената врата, която той не отключваше, беше синята.