![Лицето [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/1/7/6/3/liceto-bg-download.jpg)
Лицето [bg]
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Колибри“
- ISBN: 978-619-150-156-4
- Переводчик: Стоянка Илчева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Лицето [bg]». Краткое содержание книги:
Седнал пред бюрото в кабинета си, Итън ядеше сандвич с шунка и се опитваше да отгатне значението на шестте странни подаръка от Рейнърд, но мисълта му постоянно се отклоняваше към Дънкан Уислър.
В градинското помещение на болницата „Богородицата на Анджелис“, когато бе узнал, че трупът на Дъни е изчезнал, той се бе досетил интуитивно, че странните събития в апартамента на Рейнърд и номерът с ходещия труп на Дъни са свързани. По-късно участието на Дъни в убийството на Рейнърд, макар и неочаквано, не бе изненадващо.
Това, което наистина учудваше Итън, колкото повече мислеше за него, беше срещата отблизо с Дъни в бара на хотела.
В тази случка трябваше да има нещо повече от съвпадение. Дъни бе отишъл в бара, защото Итън беше там. Дъни беше искал той да го види.
Щом Дъни бе искал той да го види, значи бе искал и да го последва. А може би и да го настигне?
Когато излезе от хотела, поради блъсканицата и дъжда Итън го бе изгубил от погледа си и тогава му се беше обадил Хазарт. Той се замисли какво би направил, ако не трябваше да се срещне с Хазарт в църквата.
Взе номера на хотела от служба „Информация“ и позвъни.
— Бих искал да говоря с един от гостите ви. Не знам номера на стаята му. Казва се Дънкан Уислър.
След пауза, в която проверяваше данните в компютъра, служителят отговори:
— Съжалявам, господине, но господин Уислър не е регистриран при нас.
Преди само някои от настолните лампи осветяваха тук-там голямото помещение, но сега всички бяха запалени, както и полилеите на тавана, а също и гирляндите от малки лампички на елхата. Библиотеката бе осветена ярко като операционна в болница, но на Фрик и тази светлина не му беше достатъчна.
Той бе върнал телефона на бюрото и го бе изключил.
Навярно телефоните в апартамента му на третия етаж звъняха и това щеше да продължи дълго. Той в никакъв случай нямаше да се качи там, защото не искаше да ги чува. Когато те търсят от ада, това можеше да бъде много настоятелно.
Той бе придърпал едно кресло близо до елхата. Близо до ангелите.
Това можеше да е проява на суеверие, детинщина, глупост. Все едно. Гласовете на тези отчаяни хора по телефона, на тези същества…
Той седна с гръб към елхата, защото реши, че нищо не може да се промъкне през гъстите клони, на които бяха накацали ангелите, и да го хване изненадващо отзад.
Ако не беше излъгал господин Труман преди, той би могъл да отиде директно до апартамента на шефа на охраната и да поиска помощ.
Ала тук, във Фрикбург, САЩ, винаги е пладне и шерифът не може да разчита на помощ от жителите, когато бандата престъпници пристигне на конете си за разплатата.
Итън приключи разговора си със служителя на хотела и взе остатъка от сандвича си, но една от телефонните му линии позвъни, преди да успее да отхапе.
Той вдигна слушалката, но бе посрещнат с мълчание. Повтори думата „Ало“, но отговор не последва.
Почуди се дали това не е перверзният тип на Фрик.
Не се чу никакво пъхтене. Само тишината на отворената линия с характерното пращене, което бе толкова леко, че едва се долавяше.
На Итън рядко му се обаждаха толкова късно — беше почти полунощ. Поради късния час и случилото се през деня дори мълчанието придобиваше важност.
Дали бе продиктувано от инстинкта му, или пък беше плод на въображението му, но той чувстваше, че от другата страна на линията имаше някой.
През годините, в които бе работил като детектив, той бе провел достатъчно полицейски наблюдения, за да тренира търпението си. Слушаше слушателя си, отвръщаше на мълчанието му с мълчание.
Времето вървеше. Шунката чакаше. Все още гладен, на Итън му се допи и бира.
Най-сетне той чу нещо като зов, повторен три пъти. Звукът бе приглушен не защото отсреща говореха тихо или гласът беше слаб, а защото идваше от огромно разстояние и беше толкова крехък, че би могъл да бъде и въображаем.
Известно време цареше мълчание, после гласът се чу отново, също толкова крехък и толкова ефимерен, че Итън не можеше със сигурност да каже дали е мъжки, или женски. Дори би могъл да бъде жалостивият вик на птица или на друго животно, отново повторен три пъти, твърде неясен, все едно е преминал през филтър от мъгла.
Итън вече не очакваше да чуе пъхтене.