Лицето [bg]

— Наистина ли не знаеш?

— Може би знам, но искам да го чуя от тебе.

— Обади се един перверзен тип.

— Какво ти каза?

— Нищо не каза. Само пъхтеше… и после издаде някакви почти животински звуци.

Непознатият замълча на слушалката, но това се оказа съвсем различна тишина от мъртвилото преди малко. В тази притихналост имаше множество от едва доловим трепет, вибриране, подобно на крилцата на комар, на изопнати нерви, безшумно свиване на мускулите.

— Отначало помислих, че си ти — обясни Фрик, — и му казах, че съм видял в речника кой е Молох. Името го развълнува.

— Недей никога вече да набираш звездичка шейсет и девет след като се обадя, Елфрик. Никога, никога вече.

— Защо?

С твърда настойчивост, в която се четеше тревога, която изглеждаше прекалено простосмъртна за един безсмъртен ангел, странникът повтори:

— Никога вече. Разбра ли?

— Да.

— Обещаваш ли, че никога вече няма да се опиташ да ме набереш със звездичка шейсет и девет?

— Добре, обещавам, но защо?

— Когато ти се обадих във винарската изба, аз не използвах телефон, както направих първия път. Не ми е нужен телефон, за да ти се обадя, както не ми е нужна кола, за да пътувам. Нужна ми е само идеята за телефон.

— Идеята за телефон. Как точно става това?

— Сегашното ми положение ми дава някои свръхестествени способности.

— Имаш предвид положението ти на ангел хранител.

— Но когато използвам идеята за телефон, набирането на звездичка шейсет и девет може да те свърже с място, на което не бива да ходиш.

— Какво място?

Ангелът се поколеба и отвърна:

— Вечният мрак.

— Не звучи хубаво — съгласи Фрик и се огледа тревожно в библиотеката.

В лабиринта от рафтове чудовища в човешка и нечовешка форма се криеха между кориците на много книги. Може би някое чудовище бродеше не из книжните светове, а тук, като не вдишваше мастилени пари, а въздух и очакваше едно малко момче да го открие зад някой от завоите.

— Вечният мрак. Бездънната пропаст, видимата тъмница и всичките й обитатели — добави ангелът хранител. — Имал си късмет, момчето ми, че онова чудо не ти е проговорило.

— Онова чудо?

— Онова, което наричаш „перверзния тип“. Проговорят ли ти, тези твари могат да бъдат много ласкателни, убедителни, чаровни, а понякога и направо ще те изкомандват.

Фрик вдигна отново очи към елхата. Стори му се, че ангелите го наблюдаваха, всички до един.

— Когато набереш звездичка шейсет и девет, ти им отваряш вратата — заяви ангелът хранител.

— На кого?

— Трябва ли да произнасяме името им? И двамата знаем за кого става дума, нали?

Като момче, което обичаше да чете фентъзи и имаше на разположение домашно кино, в което можеше да гледа всичко, от детски филми до най-нецензурните филми на ужасите, при това с изострено от самота въображение, Фрик беше почти сигурен, че знае за кого става дума.

Непознатият продължи:

— Отваряш им вратата и после с една неподходяща дума можеш неволно… да ги поканиш.