Последният скок на лъва

Виктор посочи към асансьора, но аз му казах:

— Хайде да слезем по стълбите.

Той се направи, че не ме разбира.

— Стига, Виктор. Знам, че преподаваш английски в Бруклинския колеж. — Отидох до стоманената врата на стълбището и Виктор я отключи.

Беше в общи линии авариен изход, а пожарните инспектори по принцип не обичат да виждат ключалки и резета, но Борис сигурно им бе казал:

„Вижте, момчета, много хора искат да ме убият, така че трябва да се заключвам.“

Или пък махаше вратите, когато му идваха на проверка.

Оставих Виктор да води и тръгнах след него. Вратата долу също беше заключена и Виктор отново бръкна за ключ. Влязохме в малката стая с камерата, после Виктор отключи вратата към коридора и го последвах през червената завеса в ресторанта.

Е, охраната беше добра, но все пак твърде много зависеше от човешкия фактор и два ключа — един за асансьора и един за всички стоманени врати. Освен това вратата на апартамента трябваше да се залоства ръчно. Борис имаше нужда от електронни ключалки за всички врати между външния свят и себе си, както и до по-лесен достъп до мониторите на камерите.

Може да имаше и други мерки за сигурност, които не виждах — паникбутон или може би защитена стая, но в крайна сметка основното в личната сигурност си е бдителността и едрокалибреното оръжие.

Виктор ме изпрати през ресторанта, който вече бе започнал да се изпразва.

— Някой иска да убие шефа ти — казах му. — Така че, не си дръж главата завряна в задника.

Той не отговори, но кимна.

— Имаш ли оръжие?

Той отново не отговори, но потупа лявата страна на сакото си.

— Трябва да поработиш над произношението — посъветвах го.

Както и да е, промъкнах се през бара покрай Вероника и излязох през задната врата. Наближаваше полунощ и алеята и плажът бяха почти пусти.

Ако моите хора ме следяха, сега със сигурност някой ще да дойде при мен. А ако ме следяха хора на Халил, времето и мястото за среща бяха подходящи като всички други.

Останах около минута на място, но като че ли никой не проявяваше интерес към мен.

Отидох до предния вход на „Светлана“, където чакаха няколко таксита.

По обратния път към Манхатън, докато минавахме по Бруклинския мост, отново ме споходи мисълта (вече подкрепена и от Борис), че Асад Халил наистина е замислил нещо голямо за финал — нещо, което ще се хареса на поддръжниците му и ще му осигури кредитна линия за следващата му мисия. И единствените, които стояха между него и кулминационната точка, бяха Борис Корсаков и Джон Кори.

Така че да, Борис беше прав. Ставаше въпрос за нас — за него, за мен и за Асад Халил. Както и за миналото, което ни следваше и ни настигаше.