Разкритието на древния ръкопис
- Автор: Монинг Карен Мари
- Серия: Fever #5
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542713739
- Переводчик: Ирина Ценкова
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Разкритието на древния ръкопис». Краткое содержание книги:
От изумителната разточителност и блясъка на пентхауза на Лорд Господаря до мрачната пустош на земите на Фае, от чувственото легло на любовника си до ужасяващата постеля на Краля, пътят на Мак ще я изправи пред истината за това коя е и ще я накара да направи избор, който може да спаси света, или да го унищожи. В епичната битка между хора и Фае, ловецът се превръща в плячка. А финалът ще ви остави без думи.
Чудех се какво ли е мислил за това младият Джак Лейн – осиновената му дъщеря, на която било забранено да се връща в родната си страна, била тормозена от ужасяващ студ и кошмари за задушавае. Какви ли ужаси е решил, че трябва да съм изстрадала, за да бъда уплашена по този начин?
Обичах го с цялото си сърце за детството, което ми беше дал. Беше ме закотвял с ежедневната рутина на простия живот, натъпкан със слънце и велосипеди, уроци по музика и готвене с мама в нашата светла и топла кухня. Може би ме беше оставил да бъда твърде повърхностна, в опит да противодейства на болката от тези кошмари. Но не можех да кажа, че аз бих направила нещо по-различно като родител.
Неспособността да дишам беше само едно от многото неща, които детският ум беше намирал за безкрайно ужасяващи. Докато растях, укрепена от пашкула на родителската любов, се бях научила да подтискам нощните картини и безрадостните емоции, които Студеното място предизвикваше. В тинейджърските ми години повтарящите се кошмари бяха заровени в подсъзнанието ми, оставяйки ме със силна неприязън към студа и с неясно чувство за двуполюсност, която най-после започвах да разбирам. Ако понякога картини, на които не намирах обяснение, се промъкваха през някоя пукнатина, ги приписвах на някой филм на ужасите, който бях превъртяла по телевизията.
Не се плаши! Избрах теб, защото ти можеш.
Спомних си и това. Гласът, който беше настоявал да дойда, се беше опитал да ме утеши и беше обещал, че ще бъда способна да се справя със задачата, каквато и да беше.
Никога не му бях вярвала. Ако бях способна, нямаше да се ужасявам толкова.
Разтърсих се силно, разпуквайки леда. Той падна, но моментално бях заледена отново.
Повторих отърсването, последва заледяване. Направих го още четири или пет пъти, ужасена през цялото време, че ако не продължа да го разпуквам, той ще стане толкова плътен, че накрая ще остана да стоя тук завинаги, като статуя на жена, замръзнала и забравена в покоите на Ънсийли краля.
Когато Баронс се върнеше към живот, щеше да застане от другата страна на огледалото, да се взира в мен и да се опитва да върне с рев разума ми и да ме накара да се раздвижа, но аз ще бъда там – точно пред очите му, завинаги извън досега му, защото никой, освен мен и тайнственият създател на Ънсийли расата не можеше да влезе в кралския будоар. А кой знаеше къде е кралят?
Което водеше до въпроса кой знаеше кой е кралят?
Аз наистина исках да знам, което значеше, че трябваше да намеря начин да се движа в естествената му среда. Бях го правила преди, много отдавна, в друг живот, като негова любовница, затова със сигурност можех да разбера как да го направя отново. Изглежда, си бях оставила следи.
Спира те страхът, не невъзможността.
Предполагаше се да променя очакванията си и да се справям без да дишам.
Когато се заледих отново, останах неподвижна и позволих на леда да ме покрие, вместо да се съпротивлявам и да се боря да дишам. Опитах се да си го представя като облекчение, като успокояващ хлад за висока температура. Изкарах трийсет секунди, преди да се паникьосам. Разтърсих се конвулсивно и ме заваляха късчета лед, които се пръснаха по обсидианения под.
Втория път изкарах цяла минута.
На третия път ми светна, че всъщност не съм поемала дъх, откакто минах през огледалото. Бях толкова заета да се боря с леда, че не бях осъзнала, че вече не дишам. Щях да изсумтя, но не можех. От тази страна на Среброто буквално нямаше дишане. Моята физика беше различна тук.
Стоях и се борех за нещо, от което дори нямах нужда, гонена от условностите на друг живот.
Можех ли да говоря от тази страна? Не се ли състоеше гласът от дъх, който да го изкара?
– Ехо! – трепнах.
Бях иззвъняла като един от мрачните принцове, само че в различна гама – високо и женствено. Въпреки че поздравът ми беше съставен от човешки срички, без дъх, който да ги изкара, нотите звучаха като излезли изпод ударите на адски ксилофон.
– Има ли някой тук? – заледих се отново, замръзнах на място от чисто учудване към странния звук. Говорех с тоновете на оркестрови камбани.
Уверена, че няма да се задуша, че мога да говоря, така да се каже и че стига да продължавам да се движа, ледът ще продължи да се пука, започнах да тичам на място и се огледах.
Спалнята на краля беше с размера на футболен стадион. Стените от черен лед се извисяваха към таван, който беше твърде висок, за да го видя. Ароматни черни венчелистчета от някаква изящна, неземна розова градина се вихреха около мен, докато подскачах леко от крак на крак. Парчета лед, които се опитваха да се образуват върху кожата ми, падаха надолу, за да се присъединят към тях. Бях хипнотизирана за миг от искрящите кристали върху черния под и черните цветя.