Господарят на войната

Нададохме бойни възгласи и се изсипахме от другата страна на вал. Хората на Сердик, онези, които той бе изпратил да проверят положението на върха, спряха стъписани и заотстъпваха пред нашите копиеносци. Бяхме петстотин здрави мъже и летяхме като вихри надолу, завивайки на запад, за да ударим предните отряди на подкрепленията водени от Сердик.

Земята бе на туфи, стръмна и неравна. Слизахме без всякакъв ред, но бързахме да стигнем до подножието и там след като минахме тичешком през поле със стъпкано жито и се прехвърлихме през два реда сплетени трънливи храсталаци, формирахме нашата стена от щитове. Ние заехме лявата страна, а Кунеглас дясната. Щом се подредихме и щитовете ни опряха един в друг, аз викнах на хората си да тръгнат напред. На нивата пред нас се оформяше сакска стена от щитове и мъжете бързаха по пътя, за да успеят да ни се противопоставят. Погледнах надясно и видях огромната празнина между нас и Сеграмор, дори не можех да видя щандарта му. Ненавиждах мисълта за тази празнина, не ми се мислеше какъв ужас можеше да се излее през нея и по този начин да дойде зад нас. Но когато обсъждахме плана, Артур бе останал непреклонен. Не се колебайте, каза той, не чакайте Сеграмор да ви настигне, а атакувайте. Сигурно Артур бе убедил християните от Гуент да се втурнат в атака без да изчакват, реших аз. Той се опитваше да всее паника у саксите като не ги оставя да си поемат дъх и сега бе нашия ред да се втурнем в битката.

Стената на саксите бе набързо подредена и малка, може би двеста души от хората на Сердик, които изобщо не бяха очаквали, че ще им се наложи да се бият тук, защото целта им бе да стигнат до най-задните редици на Аел и да подкрепят усилията им. Бяха и напрегнати. И ние бяхме напрегнати, но това не бе момента да оставим страха да надделее над храбростта. Трябваше да постъпим като хората на Тюдрик, трябваше да нападнем без да спираме, за да не дадем време на врага да се окопити. Затова аз нададох боен рев и ускорих крачка. Бях извадил Хюелбейн и го държах за горната част на острието с лявата си ръка, като бях оставил щита си да виси на каишките си върху предмишницата ми. Моето тежко копие бе в дясната ми ръка. Саксите потътриха крака напред, щит срещу щит, насочени напред копия, някъде вляво от мен пуснаха огромно бойно куче срещу нас. Чух звярът как зави, после лудостта на битката ме накара да забравя всичко освен брадатите лица пред мен.

Ужасна омраза се надига по време на битка, омраза която идва от тъмната душа и изпълва човека с жестокост и кървав гняв. И с радост. Знаех, че сакската стена от щитове ще се прекърши. Знаех го много преди да я атакуваме. Стената бе твърде тънка, бе направена твърде набързо и хората в нея бяха твърде напрегнати, затова аз се откъснах от мястото си в предната редица, излях в рев омразата си и хукнах срещу врага. В този момент исках единствено да убивам. Не, исках повече, исках менестрелите да пеят за Дерфел Кадарн при Минид Бадън. Исках мъжете да ме гледат и да казват, ето го воинът, който разби стената при Минид Бадън, исках властта, която можеше да ми донесе тази репутация. Дузина мъже имаха такава власт — Артур, Сеграмор, Кълхуч бяха сред тях. А това бе власт, над която стоеше единствено кралската власт. В нашия свят мечът определяше ранга, а който нямаше кураж да върти меча губеше честта си. Така че аз хукнах напред с душа изпълнена с лудост и въодушевление, което ме дари с ужасна сила и тя се изля върху избраните от мен жертви. Бяха двама млади мъже, и двамата по-дребни от мен, и двамата напрегнати и двамата с рехава брадица и двамата се свиха дори преди да ги ударя. Те виждаха един британски военачалник в цялото му великолепие, а аз виждах двама мъртви сакси.