Лятото и градът
- Автор: Бушнелл Кэндес
- Серия: Carrie Diaries #2
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-261-4
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Лятото и градът». Краткое содержание книги:
Лятото е магическо време в Ню Йорк и Кари е влюбена във всичко около себе си –бутиците за маркови дрехи, дивите купони и великолепните мъже. Вече има нови приятели, които я въвеждат в бяскавия и вълнуващ живот на Манхатън. Тук Кари среща Саманта и Миранда за пръв път.
Лицето на Миранда се изкривява в изражение, което подсказва, че се кани да каже нещо не особено възпитано.
— Щом това е вярно — пита, — защо тогава не кажеш на Чарли за ендометриозата? Щом не те е срам от нищо, защо не можеш да бъдеш честна с него?
Саманта я поглежда снизходително и отсича:
— Отношенията ми с Чарли не ти влизат в работата!
— Тогава защо непрекъснато говориш за тях? — не отстъпва и Миранда.
Хващам се за главата, чудейки се защо всички сме толкова нажежени. Сигурно е от горещината — сварява мозъка.
Решавам да сменя темата.
— Е, какво ще кажете? Да приема ли поканата на Боби да представя пиесата си в неговото пространство или не?
— Разбира се! — отсича Саманта. — Не трябва да допускаш глупавият ход на Боби да те кара да поставяш под въпрос таланта си! Ако го направиш, значи той е спечелил!
Миранда няма никакъв друг избор, освен да се съгласи с това мнение.
— Защо трябва да позволяваш това дребно влечуго да определя коя си и какво можеш да правиш, а? — изтъква.
Знам, че са прави, но за момент се чувствам победена. От живота и от вечната борба да намериш мястото си в него. Защо не може нещата да са по-лесни, а?
— Ти прочете ли пиесата ми? — питам Миранда.
Тя се изчервява. И с глас, който звучи малко по-пискливо от нормалното, казва:
— Исках да я прочета. Обаче бях прекалено заета. Обещавам, че тази вечер ще я прочета, става ли?
— Не става! — отсичам ядосано. — Вече ми трябва. Утре трябва да я дам на Боби, за да я прегледа!
— Не се докачай, ама…
— Не се докачам.
— Ето, тук е — казва, отваря раницата си и започва да рови в нея. Оглежда съдържанието й объркано, но после взема чантата от „Сакс“ и изсипва съдържанието й на масата. — Трябва да се е смесила с листовките ми.
— Носила си пиесата ми до „Сакс“?! — изписквам невярващо, докато Миранда продължава да рови притеснено из листите си.
— Смятах да започна да я чета, когато работата понамалее. А, ето я! — въздъхва облекчено и ми поднася няколко листа.
Бързо ги преглеждам и питам:
— А къде е останалото? Това е само първата трета.
— Трябва да е някъде тук — промърморва и аз се заемам заедно с нея да преглеждаме всички листи един по един. — О, боже! — отпуска се назад в стола. — Кари, много съжалявам! Вчера един тип ме нападна, грабна сноп листовки и побягна. Остатъкът от пиесата ти трябва да е бил сред тях и…
Спирам да дишам. В буквалния смисъл на думата. Изпълвам се с едно от онези грозни предчувствия, че животът ми всеки момент ще се разпадне.
— Сигурно имаш и друго копие — отбелязва успокоително Саманта.
— У професора е.
— Е, значи всичко е наред! — изчуруликва облекчено Миранда.
Грабвам си чантата и изписквам:
— Трябва да бягам!
И веднага след това устата ми пресъхва.
Мътните го взели! По дяволите! И всяка друга ругатня, за която можете да се сетите.
Ако не разполагам с пиесата си, значи нямам нищо. Никакво четене, никакъв бъдещ живот.
Но не може Виктор да няма копие, нали така? Идеално си спомням деня, в който му го дадох. А кой ще е този учител, който изхвърля работите на учениците си?
Тичам през целия квартал, лавирайки между гъстия трафик, и почти не събарям няколко пешеходци по пътя си към колежа. Пристигам задъхана, вземам стълбите по две наведнъж и се хвърлям към вратата на Виктор.
Заключена е.
Завъртам се на сто и осемдесет градуса, пускам се като хала по стъпалата и вземам на спринт целия път до апартамента на Саманта.
Тя лежи на леглото с купчина списание.
— Кари? Можеш ли да повярваш какво ми каза Миранда за Чарли? Според мен беше крайно…
— Да, да — провиквам се аз, докато оглеждам кухнята за телефонния указател.
— Намери ли пиесата си?
— Не! — изпищявам и почвам да разлиствам страниците на указателя.
Поемам си дълбоко дъх, опитвайки се да се овладея. Ето го — Виктор Грийн, с адрес в Мюс.
— Кари? — провиква се Саманта, когато ме вижда пак да излизам. — Можеш ли да ми донесеш на връщане нещо за ядене? Може би китайско? Или пица? С пеперони, ако обичаш! И без много сирене. Гледай да ги предупредиш — без допълнително сирене!