Лятото и градът

— Никой няма да го повярва — издигам глас в протест аз, постепенно идвайки на себе си. — Никога не съм те виждала да четеш нещо друго, освен книги от типа „Помогни си сам“.

— Хубаво. Значи без какво точно съм учила. И без това няма значение — махва с ръка. — Трудното е с родителите ми. Ще пишем, че майка ми се е грижела за дома — достатъчно неутрално е, — а баща ми е бил международен бизнесмен. Така ще мога да обяснявам защо никога не е при нас.

Свалям ръце от клавиатурата и ги отпускам в скута си.

— Не мога да го направя.

— Кое?

— Не мога да лъжа „Ню Йорк таймс“.

— Не ти си тази, която лъже — аз съм.

— Но защо изобщо трябва да лъжеш?

— Кари — промърморва раздразнено тя, — всички лъжат!

— Не е вярно!

— Ти също излъга. Не излъга ли Бърнард за възрастта си?

— Това е различно. Аз няма да се омъжвам за Бърнард.

По устните й заиграва иронична усмивка, сякаш не може да повярва, че й се опълчвам. Накрая казва:

— Хубаво. Сама ще си го напиша.

— Заповядай! — ставам от стола, за да може да седне тя.

В продължение на няколко минути Саманта трака по пишещата машина, а аз седя отстрани и наблюдавам. Накрая не издържам и се провиквам:

— Защо просто не кажеш истината?

— Защото истината не е достатъчно добра.

— Все едно да кажеш, че ти не си достатъчно добра.

Пръстите й се заковават на място. Тя се отпуска назад със скръстени ръце и изрича бавно:

— Напротив, достатъчно добра съм! Никога не съм имала и капка съмнение в това…

— Тогава защо не бъдеш себе си?

— Ами ти? — скача от стола тя. — Даваш ми акъл, а не се сещаш да погледнеш себе си! Погледни се само! Подсмърчаш ми цял ден, защото си изгубила половината от пиесата си. Щом си такъв велик писател, защо просто не седнеш и не напишеш нова?

— Тези неща не стават така! — изпищявам с пресъхнало гърло. — Отне ми цял месец, докато напиша тази пиеса! Човек не може просто да седне и за три дена да нащрака пиеса! Трябва да помислиш! Трябва да…

— Хубаво. Щом държиш да се предадеш, проблемът си е изцяло твой. — Тръгва бясно към стаята си, но после спира, обръща се и допълва: — Но ако толкова много държиш да се правиш на неудачник, не смей да критикуваш мен! — С тези думи влиза в стаята си и затръшва вратата зад гърба си.

Отпускам глава в ръце. Тя е права. Писна ми от мен самата и от моя провал. Най-добре ще е да си събера багажчето и да се прибера у дома.

Като Лил. И милионите други млади хора, които са идвали в Ню Йорк, за да постигнат нещо, но са се провалили и са се прибрали в провинцията с подвити опашки.

И изведнъж се изпълвам с гняв. Втурвам се към вратата на Саманта и започвам да бия с юмруци.

— Какво? — изревава тя, когато отварям с трясък.

— А ти защо не започнеш всичко отначало, а? — провиквам се без особена причина.