Лятото и градът

Бърнард достойно ми прехвърля всички почести и най-сетне виждам, че, макар и мъничко, започвам да се издигам в очите им. Може би в крайна сметка ще ме признаят за достоен съперник в техния свят.

— Къде се научи да играеш шах? — пита ме той, докато ни приготвя нови коктейли от подвижния бар.

— Играя от съвсем малка. Баща ми ме научи.

Бърнард ме поглежда развеселено и отбелязва:

— Току-що ми даде да разбера, че всъщност не знам нищичко за теб.

— Сигурно защото пропусна да ме питаш — подхвърлям закачливо, с вече възстановено душевно равновесие. Оглеждам се и промърморвам: — Тези хора никога ли не спят?

— Уморена ли си?

— Мислех си…

— После ще имаме достатъчно време за това — прошепва той и докосва с устни тила ми.

— Хей, влюбените птички! — помахва Тийнзи откъм кушетката. — Идвайте вече при нас!

Въздъхвам. Бърнард може и да няма нищо против да си лягаме, обаче домакинята е твърдо решена да ни задържи долу максимално до късно.

Налага се да изтърпя още един час в политически дискусии. Накрая очите на Питър се затварят и когато наистина заспива в стола си, Тийнзи промърморва, че може би всички трябва да си лягаме.

Поглеждам многозначително Бърнард и се втурвам към стаята си. Сега, когато моментът вече настъпи, започвам да треперя от страх. Тялото ми потрепва в очакване. Как ли ще бъде? Дали ще пищя? Ами ако има и кръв?

Нахлузвам си нощницата и сресвам косата си точно сто пъти. След като минава половин час и цялата къща утихва, аз се измъквам тихичко, минавам на пръсти през дневната и тръгвам по другите стъпала, които отвеждат до стаята на Бърнард. Намира се в края на дълъг коридор, разположена удобно до спалнята на Тийнзи и Питър, но, подобно на всички стаи в новото крило, разполага със собствена баня.