Лятото и градът

— Ще сложим столовете тук — посочва Боби пространството на галерията. — И ще сервираме коктейли. Ще се постараем да наквасим публиката. Какво да бъде — бяло вино или водка? Или може би и двете?

— Може би двете — смотолевям сконфузено.

— Смяташ ли да вземеш истински актьори или само ти ще четеш?

— Мисля да чета само аз. Засега — допълвам, представяйки си ярките светлини на Бродуей. — Смятам да изчета цялата пиеса съвсем сама. — След четенето в клас с Капоти, ми се струва по-подходящо засега да не намесвам никой друг.

— Така ще бъде по-добре, нали? — кима Боби. Кимването му, в съчетание с неугасващия му ентусиазъм като че ли започват да се предават и на мен. — Да си отворим шампанско и да го празнуваме!

— Ама сега е обяд! — протестирам аз.

— Само не ми казвай, че си от онези нацисти, дето все гледат колко е часът! — напява той, като ме тика през тесен коридор, отвеждащ до жилищните му помещения. Тръгвам неуверено след него, а в главата ми звънят предупредителни камбанки. — Хората на изкуството не могат да живеят като останалите. Планове, графици и други подобни убиват творческия заряд, не мислиш ли?

— Може би — въздъхвам. Ще ми се да избягам. Обаче Боби ми прави огромна услуга, като поставя пиесата ми в неговото пространство. И именно с тази мисъл приемам чаша шампанско.

— Ела да ти покажа останалата част от апартамента си.

— Няма нужда, Боби — промърморвам отчаяно.

— Но аз искам! Вчера цял следобед чистих заради теб!

— Но защо?

— Помислих си, че може би ще можем да се поопознаем!

О, за бога! Да не би да се опитва да ме прелъсти? Абсурдна ситуация. Първо, той е по-нисък от мен. И вратът му е увиснал, което ще рече, че сигурно е над петдесет. И е гей, нали така?

— Това е спалнята ми! — отваря тържествено вратата той. Декорът е минималистичен, а стаята е с безупречна чистота, затова допускам, че си има прислужница, която идва да му чисти.

Той се тръшва на ръба на перфектно оправеното легло и отпива от шампанското, след което потупва мястото до себе си.

— Боби! — отсичам твърдо. — Вече наистина трябва да тръгвам! — И за да докажа решителността си, оставям чашата си на перваза на прозореца.

— Не я оставяй там! — изписква той. — Ще остави петно!

Вземам обратно чашата и промърморвам:

— Тогава ще я върна в кухнята.

— Ама не можеш да тръгваш вече! — не се предава той. — Имаме да говорим още за пиесата ти!

Завъртам очи, но не желая и да го обиждам повече, отколкото вече го направих. Решавам, че ще приседна за малко до него, а след това ще си тръгна.

Отпускам се предпазливо в другия край на леглото, колкото е възможно по-далече от него.

— За пиесата значи…

— Да, за пиесата — кимва ентусиазирано той. — Какво изобщо те накара да я напишеш?