Луната, която убива [bg]

Надничат иззад ъгъла.

Две от майките лежат неподвижни на пода, а дрехите им са потъмнели от рукнала кръв. Трета се е свила върху близка кушетка и повтаря почти нечленоразделно: „ Защо-защо-защо? “. Войниците не й обръщат внимание. Те се разправят помежду си. Един настоява да не я убиват, „ колкото да й се порадват, но останалите възразяват, че изпълняват заповед. Спорът приключва внезапно, когато един от мъжете плюе на пода и забива меча си в гърлото на майката. Тя престава да пелтечи и вперва в него смаян поглед. От устните й бълбука кръв. След това се свлича възнак.

Техемау изпищява. Войниците ги забелязват.

Техемау стига по-далеч от Ехиру, понеже краката му са по-дълги. Един войник хваща Ехиру за къдриците и дръпва така силно, че в очите му блясват мълнии. Той изпищява и пада. Страхът забавя развитието на всичко, което следва по-нататък. През мъглата на бликнали от болка сълзи той вижда друг войник да приковава Техемау към пода, ругаейки люто, докато момчето се съпротивлява с все сили. Когато войникът измъква своя нож, плоските му страни улавят светлината от цветните фенери. Така става и с кръвта на Техемау, бликнала като извита струя на фонтан по мрамора, след като войникът прерязва гърлото му.

Ехиру не пищи - дори когато войникът, който го влачи, измъква собствения си нож. Той описва красива дъга нагоре, за да блесне в приглушени цветове също като Сънната Луна.

- Стой - виква един от другите и хваща ръката с ножа

- Пък аз си мислех, че ти се иска жена - изсмива се онзи, който държи Ехиру.

- Не, бе. Я погледни. - Войникът сочи, а друг възкликва от изненада и Ехиру разбира, че са забелязали висулката от Хетава, която се полюлява на шията му.

- Заведи го при капитана - казва първият.

Онзи, който го държи, прибира ножа в канията и вдига детето за косите.

- Опиташ ли да избягаш, ще ти резна главата, пък каквото ще да става - предупреждава той. Ехиру чува, но не реагира. Погледът му е прикован към Техемау, който вече не мърда. Но забелязва, че пак се е подмокрил. Съчувствие прониква през пелената от страх, защото където и да се намира сега душата на Техемау, той сигурно се срамува.

Войниците влачат Ехиру по коридори, в които преди са отеквали звуците от говора и песните на неговата майка, за да се смесят с шума от игрите и бърборенето на братя и сестри. А сега те са изпълнени от миризми и звуци на смърт. Сцените преминават бавно една по една, също като в пиесите на толкова много пътуващи артисти. По коридорите съзира труповете на неколцина от най-големите си братя. Посред тях Тисет лежи ничком с пречупен прът от фенер в ръце - воин до самия край. Докато минават през залесения атриум, Ехиру дочува странни приглушени звуци - през листата вижда една от майките да се гърчи под някакъв войник, който й причинява болка, но не я убива. Забелязали това, войниците подновяват разправията помежду си, като не спират да го мъкнат напред. Минават покрай едни от момичешките спални и там също има много трупове. Точно техните писъци са събудили Ехиру и братята му.