Луната, която убива [bg]

Най-накрая стигат до голямата зала. Тук войниците застават пред един мъж, който носи повече златно и червено от тях. Той се надвесва над Ехиру, за да разгледа висулката.

-Той не е ваш! - изкрещява някакъв глас, който изтръгва момчето от вцепенението. Собствената му майка. Ехиру извива шия, без да обръща внимание на болката, която кара главата му да изтръпне. Вижда майка си да се показва от един коридор. Носи ярко наметало от брокат и огърлицата от злато и кехлибар, която й е дал неговият баща. Величествена е в своето безстрашие. Войниците мигом я хващат за ръцете и я дърпат напред. Тя сякаш не забелязва присъствието им.

-Дала съм сина си на Хетава - заявява тя пред капитана. - Нараните ли го, Богинята ще излее Своя гняв върху главите ви.

Капитанът се въси и нарежда на войниците да я убият.

Светът отново забавя ход. Две остриета я пронизват в гръдта и стомаха, а след това още веднъж - в шията и отстрани. Мъжете отстъпват. Ехиру се хвърля напред, без да го е грижа дали няма да загуби скалпа си, но за щастие войникът е разхлабил хватката си и момчето се освобождава с цената на само няколко косъма. Посяга към нея, докато тя се свлича надолу. Препъва се в напразно усилие да я задържи. Тялото й се удря толкова силно в пода, че подскача, но после остава да лежи неподвижно, с отпуснати отстрани ръце и поглед, вперен в очите на момчето. Усмихва се. Той се плъзва на колене до нея - подът е като пързалка от кръвта й, - а наметалото залепва за ръцете му, когато се опитва да я изправи.

-Недей да плачеш - прошепва тя. Кръв има и по устните й. Той крещи нещо, но няма представа какво. — Недей да плачеш - заповядва тя отново. Вдига ръка към лицето му и прокарва влажна линия по едната му буза. - Така трябваше да стане. Сега си в безопасност. Самата Хананджа ще те закриля. Вече си Неин син.