Скрутатор [bg]

Протегнатата му ръка долови остър скален ръб, разрязал кожата му. Крил-Ниш рязко я отдръпна, сподавяйки вик. Той пъхна пръсти в устата си, за да изсмуче кръвта.

Настръхването на врата му го накара да се огледа. Струваше му се, че някой го наблюдава, макар това да изглеждаше нелепо. Проходът между каменните колони бе широк почти колкото раменете му. Крил-Ниш пое назад, протегнал ръце като сомнамбул, но не се натъкна на нищо. Ако някой го бе следил, то понастоящем си беше отишъл. Отпадаше възможността някой да го наблюдава от върха — нищо по-тежко от врабче не би могло да се настани върху острините.

Разтърсвайки рамене, за да прогони неспокойствието, Ниш отново се обърна напред и в крайна сметка успя да напусне лабиринта. Едва при изникването му върху обширната площадка от бяла скала усещането за нечий поглед изчезна.

Крил-Ниш Хлар се приближи до ръба и се загледа в овалния отвор на долината, намиращ се на стотици дължини под него. Безчет стражеви огньове блестяха по протежението ѝ, отсичайки ъгловатите очертания на лагера. Ясно се виждаха палатките и очертанията на кланкерите. Ниш плъзна поглед по скалата, за да зърне тъмна, пърхаща форма.

Лиринкс, шпиониращ армията на Джал-Ниш! Значеше ли това, че атаката предстои? Какво трябваше да направи сега? Първоначалният импулс на механика бе веднага да поеме назад. Но ако действително предстоеше нападение, отнасянето на вестта нямаше да донесе голяма полза — армията на Троист все още се намираше на почти ден път.

Той се надвеси, доколкото се осмеляваше, отново зърна движещия се силует, сетне го изгуби. Сянката бе прекалено едра, за да принадлежи на човек, формата ѝ също не съответстваше. Изглежда това наистина бе лиринкс. Дългът на Ниш бе болезнено ясен — той трябваше да се спусне до дъното и да предупреди баща си (ако успееше да слезе невредим).

При тази мисъл сърцето на механика започна да блъска като вършачка. Нямаше ли и друг начин?

Дори и ако изкрещеше с цяло гърло, викът му нямаше да достигне лагера. Не. Трябваше да слезе.

Склонът се състоеше от поредица стръмнини, накъсани от оголени стърчащи скали. След кратко дирене Крил-Ниш откри нещо, наподобяващо козя пътека. Небето все още оставаше безоблачно и това щеше да представлява проблем — лунната светлина щеше да очертае механика върху бледата скала.

Той свали черното си наметало, привърза го около кръста си и поде спускането си, придържайки се с ръце, стъпала и колене. Самият път бе дълъг и опасен, а сиянието на месечината прибавяше към рисковете. Веднъж механикът се канеше да отпусне тежестта си върху привидна скала, за да осъзнае в последния момент, че под стъпалото му има единствено въздух.

След проточило се и изпълнено с ужас спускане той достигна дъното и пое по стръмно дефиле, вперил напрегнат поглед в малък облак. Надяваше се, че ще успее да достигне целта си, преди луната да е изникнала отново. Докато подминаваше белезникава скала, притежаваща смътните очертания на набучен мозък, пред него изникна войник и повдигна копието си. Той бе огромен: и едър, и висок, с наметало, което вятърът стелеше зад него.