Вихрената годеница
- Автор: Йохансен Айрис
- Серия: wind dancer #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордана Лишкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вихрената годеница». Краткое содержание книги:
Това беше причината, поради което излезе призори на хълма. Не беше осъзнала напълно целта си, но детето някак я беше усетило.
— Утре трябва да си сложиш шапка. Ти не си толкова почерняла като останалите жени и ще изгориш. — Мишел не я гледаше, а ловко и чевръсто късаше цвят подир цвят. — И най-добре е да носиш налъми. Сутрин земята е мокра от росата. Нали няма да забравиш?
— Да, ще се постарая. — Тя го наблюдаваше внимателно, преди да започне неумело да къса цветовете и да ги хвърля в кошницата му. В началото Катрин беше непохватна в работата си, която възприе по-скоро като успокояващо и приятно занимание, макар че то си беше съвсем механично. Стана й топло, усещаше замайване от уханието на земята и цветята, от слънцето, което сгряваше кожата й, от движението на кръвта във вените. Не знаеше колко време работи редом с Мишел, ала кошницата му се пълнеше непрекъснато с оранжево-червени герании, изпразваше се в талигата, наново се пълнеше догоре и пак се изпразваше.
Мишел, чиито пръсти откъсваха цветовете от стъблата им като клюнове на птици, работеше мълчаливо до нея и не издаваше нито звук.
Тя понечи да започне нов ред и вече посягаше към цветята.
— Недей! — Мазолестата ръка на Мишел я спря. — Стига за днес! Време е да си вървиш.
Катрин го погледна смаяно.
— Слънцето се издигна вече високо и ще се измориш!
— Не, много съм добре.
— Време е да си вървиш. — Усмивка озари цялото му лице. — Утре можеш да дойдеш пак. Градината е толкова голяма, че днес няма да успеем да я свършим.
— Но аз бих искала да остана още.
— Ти вече получи онова, което ти трябваше.
Тя повдигна вежди изумено.
— Какво?
— На теб ти трябваха цветята и сега намери покой. Не трябва да вземаш прекалено много, иначе целебното въздействие ще се загуби. Има едно…едно… — Той усилено търсеше подходящата дума. — Едно равновесие.
— Целебно въздействие ли?
Той се залови отново да бере цветя.
— Катрин, ела утре пак!
Тя стоеше, отпуснала ръце и се вглеждаше в него, без да знае какво да направи. Думите му я трогнаха особено, бяха улучили тънка струна дълбоко в душата й. Тя се обърна и тръгна покрай обраните цветя, после продължи нагоре по баира към господарската къща.
Следващия и по-следващия ден Катрин беше неотлъчно на полето с гераниите. На третия ден берачите се преместиха в градината с розите и Катрин ги последва по петите. На четвъртия ден се почувства по-силна, а трудовият й ритъм беше по-спокоен и по-уравновесен. На петия ден Мишел й позволи да остане и следобед. Гордост и задоволство изпълниха Катрин, когато тя и Мишел последваха берачите след края на работния ден.
— Къде ходиш след работа, Мишел?
— Понякога отивам на разходка. Ако се мине оттатък този хълм и се пресекат две градини, може да се види морето. — Той вдигна една роза, която по невнимание беше паднала от нечия кошница, поднесе я към носа си и вдъхна дълбоко аромата. — Понякога посещавам и мосю Опостен, а пък той ме оставя да му помагам при опитите с есенциите. Днес ще отида в складовите помещения и ще помагам при омекотяването.
— Омекотяването ли?
— По този начин отнемат аромата на цветята.
— Мога ли да дойда с теб?
— Не, още не. — Мишел понечи да последва останалите берачи.
— Защо не?
— Само ще те натъжи. Засега е по-добре да се ограничиш с брането.
— Бих могла да помоля място Филип да ми го покаже.
Мишел се спря като закован и й хвърли разтревожен поглед.
— Ще те натъжи — повтори той. — Ти не осъзнаваш колко много са ти дали цветята. Може би ще те заведа там следващата седмица. Нали ще почакаш?
Катрин понечи да възрази, но размисли и се отказа.
— Ще почакам… но само до другата седмица и нито ден повече.
Той се усмихна широко. Около на очите му се образуваха бръчки.
— Ти прие битката. Виждаш ли колко много ти дадоха цветята?
Тя отвърна на усмивката му.
— А утре ще ме заведеш там, откъдето се вижда морето.
Той кимна, после хукна да настигне останалите берачи.
— До утре, Катрин! — извика й той. И помаха на едно голямо, изкаляно до ушите момче. — Хей, Донато, почакай ме!
Тя го наблюдаваше, обзета от нежност, как догонва другаря си. Понякога Мишел беше само дете, преливащо от жизненост, а понякога изричаше някоя мъдрост, почти необичайна за годините и нищожния му житейски опит. Катрин не знаеше кой Мишел й беше по-скъп на сърцето.
Като се обърна и видя зад себе си Филип на кон, тя се изчерви и се хвана за мокрото от пот чело. Ненадейно осъзна колко мръсна беше и в какъв безпорядък бяха косите й.
— Добър ден, Филип! Утре полето ще е обрано. Розите не са ли…