Вихрената годеница

— Естествено, че има нос.

Филип избухна в непресторен смях.

— Не, имам пред вид нос за миризмите. Твърде малък брой хора могат да определят съставките на един парфюм или да изнамерят нова пропорция за есенциите. За целта е нужен чувствителен нос и определена интуиция. — Той направи кисела гримаса. — За съжаление ми липсват и двете. Слава Богу, че мъж като мен може да живее и без тези качества.

— И хлапакът притежава този талант?

— Опостен, нашият майстор парфюмерист е на това мнение.

— Значи ние не само отглеждаме цветя, но произвеждаме и парфюми?

— Напоследък изнамираме дори собствени съставки на есенциите. Защо да оставяме тлъстите печалби само на парижките парфюмеристи?

Тя се обърна към него. Изражението на Филип беше по-въодушевено откогато и да било.

— Много разумно от твоя страна.

— Аз обичам Вазаро — гласеше простият му отговор. — Бих искал имението да продължава да цъфти и процъфтява. — Той се метна на седлото. — Затова и ще отида сега при берачите от южната страна, за да видя какво правят. Надзорът е неизбежен. Но мога ли да те изпратя най-напред до вкъщи? Ти би трябвало да закусиш.

Тя поклати глава. Погледът й отново се отправи към берачите.

— Искам да остана и да погледам още малко.

Той се двоумеше.

— Сигурна ли си, че… — Той прекъсна мисълта си, като видя отнесеното й изражение. — Eh bien28, в такъв случай ще дойда по-късно да те взема. — С тези думи той обърна коня си и препусна в тръс надолу по възвишението към черния път.

Без да забележи отсъствието му, Катрин отново се вглъби в ритъма на берачите, които късаха цветовете и ги хвърляха в кошниците си. Между другото някои панери бяха вече пълни догоре. Мъжете ги отнасяха към спрялата талига и ги изсипваха в големи казани. После се връщаха обратно в градината и ритъмът се подновяваше.

— Катрин!

Беше невръстният Мишел, който й махаше от полето. Бронзовото му лице сияеше усмихнато. Тя вдигна ръка и отвърна на поздрава му.

Тогава той й посочи с жест да се спусне долу в полето.

Тя се поколеба и поклати отрицателно глава.

Разочарование се изписа на лицето му, а Катрин изпита съжаление. В края на краищата какво като е господарка на Вазаро? Тя скочи и се затича надолу по хълма. Достигна черния път, пресече го и предпазливо се запровира между растенията, като се усмихваше на берачите. Стигна до реда, зад който стоеше Мишел.

— Искаш да говориш с мен ли?

Той поклати глава с усмивка.

— Гледай тук в ръцете ми, ще ти покажа как се прави, а после и ти ще можеш да го правиш. — Той преви гръб и започна да къса гераниите.

— Не искам… — Ала тя искаше точно това, да бере цветя, осени я като мълния. Искаше да бъде част от ритъма, който обединяваше берачите с цветята, искаше да усети допира на мокрите от роса цветя между пръстите си. Искаше да бъде част от Вазаро.