Вихрената годеница
- Автор: Йохансен Айрис
- Серия: wind dancer #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордана Лишкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вихрената годеница». Краткое содержание книги:
Катрин не беше очаквала, че ще види и деца. Малчугани преплитаха крака зад възрастните, живи заспали, най-малките вкопчили се във фустите на майките си или задрямали в прегръдките им.
Берачите следваха теглена от два дорести коня талига, а когато впрягът разтърси грива, Катрин отново дочу закрепените към юздите сребърни звънчета. Каруцарят спря пред една градина с герании, а хората разтовариха големи кошници от талигата и се разпръснаха бавно из полето. Смехове и глъчка долетяха до нея в чистия и ясен утринен въздух, а уханието на цветята я мамеше с неотразимото си вълшебство.
Катрин замечтано се откъсна от прозореца и започна да се облича.
Малко по-късно тя вече стоеше на малкото възвишение. Ароматът тук беше опияняващ. Тя гледаше как берачите късат влажните от росата цветове и ги хвърлят в кошниците си. Малки деца сновяха насам-натам между цветята или лежаха в кошчетата си, докато по-големите дечурлига беряха цветовете със същата смайваща сръчност като родителите си.
Всички, с изключение на едно хлапе. Едно невръстно момче, малко встрани от останалите, се беше изправило и гледаше Катрин със същото удивление, с което тя съзерцаваше полето. Момчето, което нямаше повече от девет-десет години, беше с разрошена къдрава коса и извити черни вежди. Облеклото му се състоеше от груба синя риза и раздрани панталонки. Тя отвърна поглед от него, загърна се по-плътно с шала и нагази в мократа от росата трева. Доставяше й удоволствие да гледа берачите. Следеше техните плавни движения — хвърляне, късане, хвърляне; изглеждаха подчинени на своеобразен ритъм, сякаш следваха биенето на барабан, който само те можеха да чуят. Неволно тя се улови, че е наострила уши, за да…
— Добро утро, аз съм Мишел. Ти коя си?
Тя обърна глава и забеляза къдрокосото момче, което я беше наблюдавало от нивата. Лицето му беше прекалено слабо, за да е хубаво. Имаше бронзов загар, а очите му грееха с най-чистото синьо, което беше виждала през живот си. То я наблюдаваше с необичайна за дете сериозност и невъзмутимост.
— Аз се казвам Катрин.
— Ти си нова тук. — Лицето му се озари от усмивка и стана необикновено привлекателно. — Искаш ли да береш с мен цветя?
Тя се обърка.
— Всъщност нямах намерение да бера. Дойдох да погледам.
— Ела с мен в полето. Ще ти хареса. Ритъмът днес е много добър.
Погледът й затърси очите му. Ритъмът ли? Стори й се, че хлапето сякаш четеше мислите й.
— Какво имаш предвид?
Момчето коленичи до нея и зарови ръка в пръстта.
— Ето тук, ела! Пъхни си ръката!
Тя сложи замислено длан върху земята.
— Усещаш ли?
— Какво трябва да усетя?
— Земята, как пъшка и се тресе, сякаш се разделя с душата си.
— С душата си ли?
— С цветята. Всичко е една душа.
— О, не знаех за това. Теб свещениците ли те научиха?
Момчето поклати отрицателно глава.
— Ами аз просто си го знам. Усещаш ли?
Тя усещаше как нещо мърда под ръката й, но причината за това вероятно беше бризът. Той люлееше тревите и може би се предаваше на корените им в земята.
— Аз не вярвам, че…
Детето изглеждаше разочаровано.
— Помислих, че си от онези, които веднага усещат. Не бой се, по-късно може и да стане.
Сериозността му я накара да се усмихне.
— Ти толкова ли си сигурен, че…
— Мишел, махай се оттам!
Тя се огледа и видя Филип да слиза от своя вран кон. Още не го беше виждала в толкова просто облекло — изтъркани кафеникави панталони до коленете, ботуши, тъмни чорапи и бяла ленена риза, от чиято отворена яка надничаше загоряла кожа.
Мишел кимна, без да откъсва поглед от лицето на Катрин.
— Ела с мен. Ще берем заедно.
Филип се усмихна снизходително на детето.
— Мишел, това е господарката на Вазаро. Тя въобще няма да бере цветя.
Мишел се обърна най-напред към Катрин, а после и към него.
— Сигурен ли си? Мисля, че ще й хареса.
— И тя е сигурна. Върви на полето, Мишел! — подкани го Филип.
Хлапакът се поколеба, отново усмивка пробягна по лицето му, после той се затича надолу по баира. Когато стигна долу, посрещнаха го със смях и шеги.
— Разтревожих се, когато Манон ми каза, че си излязла твърде рано от къщи — каза Филип. — Трябваше да ми кажеш, че се каниш днес да отидеш на полето.
— Снощи още не знаех за желанието си. Но когато стоях на прозореца и гледах как берачите рано сутринта се нижат по черния път, обзе ме мисълта да дойда тук. — Погледът й беше прикован към Мишел, който береше цветя удивително чевръсто. — Той навярно е син на някоя от тези жени, нали?
— Мишел ли? — Филип поклати глава. — Той е ничий. Като птичките. Един от надзирателите го намери в градината с рози, беше на около един ден. Майка му трябва да е била някоя от берачките, родила го е на полето и го е оставила там.