Вихрената годеница
- Автор: Йохансен Айрис
- Серия: wind dancer #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордана Лишкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вихрената годеница». Краткое содержание книги:
— Смятам за знаменателно съвпадение факта, че и Дюпре по същото време ще бъде в Андора.
— Мислиш ли, че Марат знае къде трябва да се търси „Вихрения танцьор“?
Дантон вдигна в недоумение рамене.
— Не бих искал да попадне в ръцете му. Марат вече има достатъчно власт и влияние, не е необходимо да го честват и като герой, който връща на републиката „Вихрения танцьор“.
— Е, и?
— Тези якобинци трябва да се държат изкъсо.
— Значи ще дадеш на Андреас това, което иска.
— Е, за това спор няма. Но ще му дам и още нещо, което той не иска. — Жорж Жак се усмихна злорадо. — И по-точно теб.
Франсоа беше смаян.
— Мен ли?
— Аз нося отговорност за това на Андреас да не му се случи нищо при това опасно пътуване. А кой по-добре от теб би могъл да гарантира безопасността му? Не само твоето обществено положение и длъжност те правят незаменим за изпълнението на тази задача, но ти, освен всичко друго, си баск и познаваш Пиренеите като петте си пръста.
— Ти искаш да тръгна с него, така ли?
Дантон кимна.
— След известно време ще конфискуваш „Вихрения танцьор“ в името на републиката и ще ми го донесеш.
— И ти да пожънеш славата вместо Марат?
— Разбира се. Кой би я заслужавал повече от мен?
— Никой. — Франсоа впери очи през прозореца, без да възприема нищо от гледката навън. — Може да се случи така, че да съм с месеци на път. Ще се оправиш ли без мен?
— Връщането на изгубения „Вихрен танцьор“ е толкова важно, че се отказвам от услугите ти за цяло десетилетие. А освен това аз може би ще трябва да отида за известно време на фронта. Е, съгласен ли си?
Франсоа помълча известно време, после каза:
— Добре, ще отида.
Глава петнадесета
Вазаро!
Една криволичеща, обградена от портокалови и лимонови дървета отбивка, застлана с чакъл, водеше нагоре по баира към огромна двуетажна господарска къща. Непосредствено зад дома Катрин съзря обор и навес, а на хвърлей зад тях — продълговати каменни постройки. За пръв път, откакто беше напуснала Париж, тя усети възбуда. По време на дългото пътуване до Вазаро се чувстваше потисната и объркана.
Тя се наведе, за да може да гледа от прозореца на каретата. Дъхът й секна, толкова красива беше гледката, която се откриваше пред очите й. Къщата беше заобиколена отвсякъде с градини, по които цъфтяха цветя с най-разнообразни цветове и форми. Пепелявосини цветове на лавандула, златист жасмин, кремавобели туберози и ослепителни оранжево-червени герании се полюшваха под полъха на лекия бриз, а в далечината се виждаха поля с цветя, които тя не успя да разпознае.
Когато минаха покрай градина с пищни червени цветя, Филип кимна.
— Гераниите са вече готови за бране. Те са твърде редки. Вазаро е единственото място в цяла Франция, където те виреят. Бащата на Жан Марк нареди да ги внесат от Алжир. С това искаше да направи подарък на майка ти.
Тя му хвърли плах поглед изпод мигли и наново извърна очи.
— Не — настоя той сподавено. — Погледни ме все пак! Не мога повече така, Катрин! Ние бяхме прекалено дълго приятели, за да ме отхвърляш просто така.
— Аз… не те отхвърлям. — Тя срещна погледа му. Естествен, с бронзов загар… той беше хубав като градините с цветя. Толкова хубав! Руменина изби по бузите й. — Не си спомням нищо — прошепна тя. — Човек би могъл да си помисли, че място като Вазаро никога не се забравя…тези поля с цветя са…
— Катрин, през цялото пътуване ти избягваше всякакъв разговор с мен. Бих искал да те помоля за прошка! Макар да знам добре, че онова, което направих, е непростимо.
— Моля те, не искам да говорим за това!
— Добре, да не говорим, но ще ми разрешиш ли да ти помагам? Да ти покажа Вазаро? Сега имението е твое, но това с нищо не променя любовта ми към това място.
Цялата тази красота й принадлежеше. Когато отново погледна през прозореца, повторно изпита възбуда, в която се примеси още нещо твърде смътно и мъгляво.
Това тук беше нейна собственост, нейната земя. Майка й беше господарка на Вазаро, а преди това — нейната майка. Те бяха се наслаждавали на цялото това великолепие и бяха отдали години от живота си, за да го превърнат в райска градина. И сега тя беше тук, за да заеме тяхното място и да се посвети на процъфтяването на Вазаро.
— Катрин!
Тя го погледна, унесена в мисли.
— Ако е време за беритба, защо не се виждат никакви берачи?