Вихрената годеница
- Автор: Йохансен Айрис
- Серия: wind dancer #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордана Лишкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вихрената годеница». Краткое содержание книги:
По лицето му се разля широка усмивка.
— Те вече са се прибрали в селото оттатък баира. — Той посочи с ръка към един хълм западно от къщата. — Сега е късен следобед, а цветята се берат най-добре рано сутрин, когато ароматът им е най-силен. Обикновено брането започва в ранни зори и спира малко преди обяд.
— Така ли? — Тя погледна отново към градините. — Всичко цъфти… а в Париж скоро цветята ще умрат.
— Климатът е такъв. Естествено, за всеки сорт е характерен определен сезон.
— И ние ги отглеждаме всичките?
— Почти. Вазаро разполага с най-плодородната земя по крайбрежието. Имотите се простират на мили разстояние.
— Разбирам. — Катрин се облегна назад и си пое дълбоко дъх. Прясно разораната земя и опияняващият дъх на герании и лавандула я обкръжиха като зашеметяващ облак. — Не мога да си представя, че ароматът им може да бъде по-силен.
— На разсъмване е така. Трябва да помиришеш цветята в зори, на развиделяване.
— Хм, така ли мислиш? — Катрин отново надзърна през прозореца и отново усета същото чувство, но този път по-силно. Вазаро, нейното родно място!
Каретата спря пред къщата.
— Катрин, това е Манон. — Филип подаде шапката и ръкавиците си на една закръглена, усмихната жена, която ги посрещна в застланото с каменни плочи преддверие. — Освен нея имаме три момичета за къщата, две готвачки и конярите. Но откакто съм във Вазаро, Манон води домакинството.
Манон измърмори някакво приветствие и подви крак в поклон.
— Тя ще ти покаже твоите стаи. — Филип взе ръката на Катрин и я поднесе към устните си. — Значи… до вечеря.
Катрин кимна и последва икономката нагоре по стъпалата и после по коридора. Не можеше да си спомни нищо за тази къща, ала все пак изпита видимо успокоение и чувството, че най-сетне се е завърнала у дома си.
Манон отвори вратата и влезе в спалнята.
Стаята беше огряна от слънцето, но блестеше не само от светлината, но и от ярките си цветове. Килимът върху дъбовия под беше с нежни цветни мотиви в слонова кост на зелен фон, покривките на леглото и килимчето пред него, както и завесите също бяха в слонова кост, а по краищата бяха обшити с яркожълт ширит. Жълти възглавници украсяваха канапето до прозореца и креслото до елегантното писалище от розово дърво.
— Щом донесат багажа ви, ще се заема с разопаковането му. — Манон се отправи забързано към прозореца и отвори двете крила.
Отново аромат. Господстващ над всичко и проникващ навсякъде аромат изпълни стаята.
— Мосю Филип се преоблича винаги за вечеря, дори и да няма гост — каза Манон. — Да ви пратя ли едно от момичетата, за да ви помогне при къпането и да ви среше косите?
— Да, бъдете така добра. — Катрин прекоси бавно стаята и застана пред прозореца. Лек бриз повяваше и си играеше с пухкавия мъх, отскубнал се от цветчетата. Пред погледа й се простираха поля с цветя, портокалови и лимонови дървета, някакво лозе, което се беше сгушило на възвишението, а в далечината едва се очертаваха стръмни, остро назъбени върхове.
— Много ли е силна миризмата? — попита Манон угрижено. — Ние, местните жители, почти не я усещаме, но гостите често пъти се оплакват от главоболие. Бих могла да затворя прозорците.
— Не, в никакъв случай! — Когато погледна надолу към полята с цветя, Катрин за кой ли път изпита това все по-засилващо се чувство, че най-сетне се е завърнала у дома. — Аз не съм на гости. Моето място е тук. Аз… аз обичам уханието.
— Не!
Катрин скочи и се изправи в леглото, цялата трепереща и обляна в пот. Беше тихо като в гробница. Не се виждаха никакви лица. Беше сама.
Боже милостиви, къде се е дянала Жулиет? Жулиет я беше оставила сама с кошмарите. Сама със страха, който пулсираше в разтуптяното й сърце, сама с отвращението и погнусата, които я задушаваха.
Тя простря задъхано ръце пред себе си, сякаш да се запази от врявата в каменната гробница, от дрезгавия смях на мъжете, от разкъсването на плата на роклята, от собствените си стонове.
Камбани!
Не, не! Във вечното жилище нямаше никакви камбани!
Сега обаче биеха. През отворения прозорец в помещението проникваха нежните им сребристи звуци.
Тя спусна бавно крака от леглото, стана и отиде до прозореца.
Дълга върволица мъже, жени и деца се спускаше по пътя откъм селото, което Филип й беше показал.
Утринната дрезгавина превръщаше оранжево-червените полета в огнена жарава. Катрин разтвори широко прозореца и седна на покритото е възглавници канапе. Изгаряща от любопитство, тя гледаше хората, които се точеха по пътя, мъже и жени в груби дрехи и дървени обувки, жените с плитки или със забрадки.