Колекционерите [The Collectors - bg]

— Кой покани Брадли в залата за приветствието? — попита Стоун.

— Не съм сигурен — замислено промърмори управителят. — Имаше много хора, а и аз не бях пряко ангажиран с тази част от празненството. В момента на изстрела бях до прозореца и куршумът изсвири край ухото ми. Дни наред не бях на себе си.

— О, не се и съмнявам — съчувствено кимна Стоун. — Дали някой друг може да ни даде повече информация?

— Един от сервитьорите и барманът, които обслужваха залата. В момента и двамата са на работа, можете да поговорите с тях.

Барманът не знаеше нищо, но сервитьорът, млад човек на име Том, каза:

— Доколкото си спомням, един от сътрудниците на Брадли покани гостите в залата. Аз тръгнах да ги събирам от другите помещения, а той отиде да доведе конгресмена.

— Помните ли кой беше този сътрудник?

— Не, съжалявам. Имаше много хора, а и той не си каза името.

— Но беше мъж, така ли? — Стоун изчака кимването на Том и извади няколко снимки. — Не беше ли някой от тези? — Пръстът му се насочи към Денис Уорън. — Това е началникът на канцеларията на Брадли, който би трябвало да поеме организацията на церемонията.

— Не, не беше той.

— Може би този? — попита Стоун и вдигна снимката на Албърт Трент. — Той също е бил отговорна фигура в екипа на Брадли.

— Не. — Очите на Том се плъзнаха по останалите снимки и спряха на една от тях. — Този беше. Сега си спомням. Действаше много професионално.

Стоун се втренчи в лицето на Майкъл Ейвъри, сътрудник на Брадли в Комисията по разузнаването.

С това визитата им в Клуба на федералистите приключи.

— А сега какво? — попита Милтън, след като се озоваха на улицата.

— Сега ще си поговорим с някои хора, които са работили за Брадли.

— Но не с Ейвъри, така ли? Това няма ли да го подплаши?

— Няма. Ще поговорим с Трент или с Уорън.

— Но на тях не можем да им се представим като детективи на семейството — загрижено го погледна Милтън.

— Не, на тях ще им кажем истината.

— Коя истина?

— Че разследваме смъртта на Джонатан Дехейвън.

Стоун откри в указателя номера на Денис Уорън. Той си беше у дома и прие да разговаря с тях. После добави, че е чул за смъртта на Дехейвън, но не го е познавал лично.

— Срам ме е да си призная, но изобщо нямам читателска карта — каза с леко притеснение той.

Двамата приятели взеха автобуса за Фолс Чърч, Вирджиния, където живееше Уорън. Къщата се намираше в стар квартал, беше с олющена фасада и отдавна неокосена трева отпред. Личеше, че собственикът й не си пада по градинарството.

Но вътре тя се оказа добре обзаведена и много уютна. И буквално затрупана с книги въпреки изявлението на домакина, че няма читателска карта. А пръснатите в антрето маратонки и якета в ярки цветове подсказваха, че този човек е баща на тинейджъри.

Самият Денис Уорън беше висок и закръглен, с изтъняла кестенява коса и надупчено от шарка лице. Бледата, почти прозрачна кожа беше доказателство за десетилетия държавна служба на изкуствено осветление. Той покани гостите си в просторна и доста разхвърляна всекидневна.