Живот в сънуването
- Автор: Донер Флоринда
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Николова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Живот в сънуването». Краткое содержание книги:
Флоринда Донер, дългогодишен колега и спътник на Карлос Кастанеда в света на сънуването, а също и многоуважаван автор на „Сънят на магьосницата“ и „Шамбоно“, ни връща около двадесет години назад, за да ни представи един зашеметяващ автобиографичен разказ на нейното несигурно, изпълнено със съмнения, често объркващо навлизане в света на сънуването.
Докато пътува през Северно Мексико, Донер, тогава млада студентка в Калифорнийския университет в Лос Анжелис, попада в „един друг свят, който съществува паралелно с нашия“. Населен с хора — последователи на една магьосническа традиция, зародила се сред индианците от предколумбово Мексико, този примамлив свят става нейна духовна и интелектуална страст.
Преминавайки от една идентичност в друга и ловко нагласяйки странни и поразителни срещи, Кастанеда и съратниците му сриват до основи социалнообусловените представи на Донер за време, пространство и съществуване, като същевременно подлагат на изпитание всичките й схващания за женственост.
Привличани един от друг и предизвикващи се взаимно, Кастанеда и Донер поддържат една игрива, динамична, земна връзка. Донер идва, за да изпълни женския аспект на духовния свят, представен ни за първи път от Карлос Кастанеда, докато пътува из фантастичния космос на магьосниците — поразителния и сюрреалистичен свят на живота в сънуването, където сънят и реалността трудно се различават.
В магически истинския разказ на Донер се срещаме с богата галерия от герои и загадки, които, неразрешени, остават в съзнанието подобно на ясни сънища.
Завладяващ и провокиращ, този разказ е едно изумително навлизане в един свят, различен от всичко, което познаваме, като същевременно е топло човешко представяне на незабравимо лично, духовно приключение.
Той силно ме прегърна, сякаш ме е нямало дълго време и току-що съм се върнала.
— Не смятам, че е много добра идея да ходя в Мексико точно сега — казах аз.
— Зарежи всичко — рече той. — Нямаме повече време. Приличаше на военен, който дава заповеди. А аз бях въодушевена и не се стърпях да не изстрелям: „Jawohl, mein Gruppenfuerer!“
Той се поотпусна малко и се разсмя.
Докато пътувахме през Аризона, изведнъж ме обзе странно чувство. Усетих го с тялото си — нещо като хладина, която тръгна от утробата ми и се разля по цялото ми тяло, като накара кожата ми да настръхне: знанието, че нещо не беше наред. Имаше в това усещане един нов елемент, с който не бях се сблъсквала досега, а именно — абсолютната сигурност, без дори и сянка на съмнение, дали си прав или грешиш.
— Имам интуитивно усещане. Нещо не е наред! — казах аз, повишавайки глас против волята си.
Изидоро Балтазар кимна, после рече информативно:
— Магьосниците си заминават.
— Кога? — извиках съвсем неволно аз.
— Може би утре или вдруги ден — отвърна той. — Или може би след месец, но във всеки случай скоро.
Въздишайки облекчено, аз се облегнах на седалката и съзнателно се отпуснах.
— Откакто ги срещнах, те все повтарят, че ще си тръгнат, а това беше преди повече от три години — измърморих аз, но май не биваше да го казвам.
Изидоро Балтазар се извърна да ме погледне, а по лицето му беше изписано най-чисто презрение. Усещах усилията, които полага, за да заличи недоволството си. Той се усмихна, погали ме по коляното и рече меко:
— В света на магьосниците не можем да бъдем толкова фактологични. Ако магьосниците ти повтарят нещо, докато ти втръсне, то е защото искат да те подготвят за него.
Той ме прикова за миг с твърдите си, сериозни очи и добави:
— Не смесвай техните магически похвати с твоите тъпи похвати.
Кимнах безмълвно. Изявлението му не ме ядоса; бях твърде уплашена за това. Мълчах.
Пътуването ни беше много кратко или поне така ми се стори. Редувахме се на волана и по обед на следващия ден бяхме в къщата на магьосниците. В мига, в който двигателят на колата угасна, и двамата скочихме от нея, тръшнахме вратите и се втурнахме към къщата на магьосниците.
— Какво ви става на вас двамата? — рече пазачът, който стоеше на входната врата и изглеждаше озадачен от внезапното ни и шумно пристигане. — Биете ли се, гоните ли се?
Той погледна Изидоро Балтазар, после мен и рече:
— Бога ми! Такова бягане.
— Кога тръгвате? Кога тръгвате? — повтарях машинално аз, неспособна да потискам повече нарастващото ми безпокойство и страх.
Смеейки се, пазачът ме потупа свойски по гърба и каза:
— Аз не възнамерявам да ходя никъде. Няма да се отървете така лесно от мен.
Думите му прозвучаха достатъчно искрено, но не успяха да ме успокоят.
Напрегнато заразглеждах лицето, очите му — да видя дали няма да открия някъде лъжа. Но видях само доброта и искреност. Като осъзнах, че Изидоро Балтазар вече не е до мен, аз отново се стегнах. Беше изчезнал бързо и безшумно като сянка.
Усещайки вълнението ми, пазачът посочи с брадичка към къщата. Чух гласа на Изидоро Балтазар, който нарастваше, сякаш протестираше за нещо, след което чух смеха му.
— Всички тук ли са? — попитах аз, като се опитах да мина покрай пазача.
— Вътре са — рече той, като ми препречи пътя с разтворени ръце. — Но не могат да се срещнат с теб в момента.
Като видя, че се каня да протестирам, той добави:
— Не те очакваха. Затова искаха преди тях първо аз да поговоря с теб.
Той ме хвана за ръката и ме отведе настрани от вратата.
— Хайде до отидем отзад и да съберем малко листа — предложи той. — Ще ги изгорим и ще оставим пепелта на водните феи. Може би ще я превърнат в злато.
Докато събирахме листата на купчинки въобще не разговаряхме, но физическата дейност и дращенето на греблото по земята ми действаха успокояващо.
Сякаш бяхме събирали и горили листа с часове, когато внезапно узнах, че имаше и още някой на двора. Бързо извърнах глава и видях Флоринда. Облечена в бели панталони и яке, седнала на пейката под лавровото дърво, тя приличаше на привидение. Лицето й беше засенчено от широкопола сламена шапка, а в ръката си държеше дантелено ветрило. Не изглеждаше съвсем като човек и ми се струваше така далечна и отнесена, че аз просто стоях неподвижна, безкрайно изумена.
Чудейки се дали ще ме познае, аз направих няколко колебливи стъпки към нея. Като забелязах, че тя по Никакъв начин не регистрира присъствието ми, аз спрях и зачаках, тъй като не знаех какво да предприема. Не че се опитвах да се предпазя от евентуално отхвърляне или обида от нейна страна. По-скоро някакво неформулирано, но подсъзнателно ясно правило ме възпираше да изисквам от нея да ми обърне внимание.