История на парите (от пясъчника до киберпространството)

Така както в миналото различните банки, лихвари и правителствени учреждения са издавали всеки свой вид книжни пари, днес различни финансови институции създават електронни пари по множество различни начини. Тези нови пари не се произвеждат в някакъв единен монетен двор или печатница; те не се съхраняват в някой централен, известен на всички сейф или трезор. Те са производни на електронни мрежи, всеобхватни като Федералния резерв или твърде ограничени по обем — като електронните карти, с които децата заплащат игрите в лунапарка на „Мол ъф Америка“.

В ерата на книжните пари преди Втората световна война кредитът е една от изключителните привилегии на богатите по целия свят. Банките отпускат кредит само на индивиди, известни с високите си и редовни доходи или пък разполагащи с достатъчно имущество, което да служи като гаранция за връщане на кредита. С изключение на фермерите, повечето хора от средната или от работническата класа не дължат пари на банките просто защото никоя банка не би им отпуснала заем. Тези хора обикновено живеят в жилища под наем или в редките случаи, когато притежават жилището си, то най-често е построено с налични пари, заплащани на малки суми в хода на строежа. Търговецът може по изключение да позволи на клиент, на когото има пълно доверие, да заплати дадена по-крупна покупка на няколко вноски или пък да купува на вересия от бакалията до следващата заплата; подобен род взаимоотношения обаче остава изцяло на лична основа, като при това става дума за относително малки суми спрямо оборота на магазина. Човек от средната класа, изпаднал в остра нужда от пари, може да продаде в заложната къща част от семейните скъпоценности или сребърните прибори или в краен случай да вземе заем от лихваря; по принцип лихварите взимат изключително висока лихва, а неизправните платци нерядко биват заплашвани с физическа разправа.

През 1928 г. нюйоркската Нашънъл Сити Банк експериментира с революционна за времето си идея: тя започва да предлага малки заеми на работнически семейства. Първо-началната идея — да се въведе програма за отпускане на ограничени по размер кредити за потребителски нужди — е продиктувана от силния натиск на щатската прокуратура за ограничаване влиянието на лихварите. В течение на първите няколко дни в Отдела за потребителски кредити към банката постъпват около петстотин молби за отпускане на заем. Работническата класа на Ню Йорк оправдава доверието — банката загубва не повече от три долара на всеки хиляда, отпуснати във вид на заем. При лихва 12% и при твърде редките случаи на неплащане на заемите Нашънъл Сити Банк скоро открива, че програмата за финансиране на работническото потребление е един отличен нов източник на печалби.

По време на Голямата депресия от 30-те години правителствата на държавите по цял свят търсят нови начини за стимулиране на икономическото развитие. Тази нова икономическа политика, която изкристализира най-пълно в САЩ по времето на Франклин Рузвелт, има за цел банките и останалите финансови институции да бъдат насърчени да отпускат на клиентите си целеви кредити за покупка на материални блага като коли и скромни жилища. Подобни кредити при ниска лихва и изгодни условия на изплащане са напълно гарантирани от държавата. След края на Втората световна война правителството гарантира и заемите за покупка на жилища от ветераните, завърнали се от фронта. Печалбата за самите банки от такова кредитиране не е много голяма, но благодарение на засилените правителствени гаранции те поне не поемат и никакъв особен риск.