Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
— Ставите ти трябва да се наместят — каза Кълп.
— Геслер ще го направи. По трудния начин.
Ефрейторът вдигна глава и кимна.
— Къде сме? — обади се Фелисин.
— Не знам — сви рамене Кълп. — Обаче потъваме.
— Пробита е — каза Сторми. — На четири-пет места. — После зяпна татуировките, покрили бедрото му, и се намръщи.
Момичето се надигна с усилие и посегна да се опре на овъглената мачта. Гемията се накланяше още повече.
— Ще се преобърне — каза Сторми, без да откъсва очи от татуировките. — Всеки момент.
Лабиринтът на Кълп угасна и той смъкна рамене, изведнъж почувствал се смъртно уморен. Знаеше, че няма да издържи дълго във водата.
Геслер намести първия пръст на Баудин и той изпъшка. Ефрейторът посегна към следващия и заговори:
— Измъкни няколко бурета отдолу, Сторми. Стига да можеш да вървиш де. Фелисин, ти взимаш неприкосновените запаси — сандъка от тази страна на каютата. Взимаш всичко. — Намести следващия пръст и Баудин простена. — Трут, можеш ли да ми подадеш превръзки?
Младежът, чиито хрипове бяха спрели преди малко, запълзя към кърмата.
Кълп се обърна към Фелисин. Не беше помръднала след заповедта на Геслер и като че ли обмисляше с какви по-остри думи да му отвърне.
— Хайде, момиче — каза Кълп и се надигна. — Ще ти помогна.
Страховете на Сторми, че ще се обърнат, не се оправдаха: „Рипат“ се успокои и наклонът бавно намаля. Водата беше изпълнила трюма и вече преливаше през капака, гъста като супа и млечносиня.
— Дъх на Гуглата! — изруга Сторми. — Затъваме в козе мляко.
— С подкваса — добави Геслер. Приключи с ръката на Баудин и Трут му подаде превръзките.
— Няма да се наложи да ходим далече — каза Фелисин, зареяла поглед над щирборда. Кълп се обърна и видя в какво се е загледала: един голям кораб беше заседнал неподвижно в гъстата вода на по-малко от петдесет разтега от тях. Беше с две редици гребла, вяло отпуснати. Виждаше се рулят. Корабът имаше три мачти, задната и предната с разкъсани квадратни платна, а средната — с парцаливи останки от триъгълно. И никакви признаци на живот.
Баудин, чиято дясна ръка вече бе заприличала на буца, увита грубо в парцалите, също погледна натам, след като ефрейторът се отдръпна, и изръмжа:
— Това е кюонска галера. Предимперска.
— Знаеш си корабите, а? — каза Геслер и го изгледа рязко.
Баудин сви рамене.
— Работех в една затворническа чета, потапяхме републиканския флот в пристанището на Кюон. Беше преди двайсет години. Дасем ги използваше да тренира морските си пехотинци…
— Знам — прекъсна го Геслер. Тонът му показа, че го знае от първа ръка.
— Доста си млад за затворническа чета — обади се Сторми, клекнал между буретата с прясна вода. — На колко трябва да си бил — на десет? Петнайсет?
— Нещо такова — отвърна Баудин. — А какво ме закара там не е твоя работа.
Последва дълга тишина, после Геслер тръсна глава.
— Е, Сторми, готов ли си?
— Да.
— Добре, да се махаме, преди „Рипат“ да се е понесла към дъното. Няма да е голяма файда, ако ни замъкне всички със себе си.
— Не ми харесва — рече Сторми и изгледа накриво галерата. — Тая галера е като някоя кръчмарска приказка, разказана посред нощ. Може да е Вестител на Гуглата, може да е прокълната, да е гъчкана с чума…
— Или да е единственото сухо място, на което можем да стъпим — каза Геслер. — Колкото до другото, помисли само каква приказка ще завъртиш в следващата кръчма, Сторми. Ще ги накараш да се попикаят в гащите и да тичат до най-близкия храм за благословия. Може да се уредиш аватарите да ти пуснат малко от кяра.
— На тебе мозъкът май не ти стига и да се уплашиш, а?
Ефрейторът се ухили.
— Хайде, да се понамокрим всички. Чувал съм, че благородничките плащат в злато за такава баня. Така ли е, момиче?
Фелисин не отвърна.
Кълп поклати глава.
— Ти май просто се радваш, че още си жив.
— Адски си прав.
Водата беше хладна, някак странно хлъзгава и не беше лесно да се плува в нея. „Рипат“ зад тях потъваше и палубата скоро се покри с вода. После мачтата се килна на една страна, спря се за миг, след което се смъкна до водата. След няколко секунди изчезна под повърхността.
Половин час по-късно се добраха до галерата, задъхани от умора. Трут се оказа единственият, който можа да се изкатери по руля. Прехвърли се през високото перило и след няколко мига им спусна дебела въжена стълба.
С доста усилия най-сетне всички се озоваха на борда, а накрая Геслер и Сторми издърпаха сандъка с храна и буретата с водата.
Кълп огледа палубата. Напускането й беше станало набързо. По дъските се търкаляха намотки въже и продоволствие, увито в тюленова кожа, наред с части от брони, мечове и колани. Всичко беше покрито с гъста бяла мазна прах.