Мечът на Шанара

За пръв път Флик забеляза, че температурата се покачва. С приближаването на зората работниците, които отговаряха за пещта, бяха станали, за да се погрижат за отоплението на пробуждащия се палат. Без да знаят, че на пътеката над тях се води борба, те бяха задействали духалата в дъното на ямата, които раздухваха огъня, за да го засилят така, че да може нагорещеният въздух да стопли всички помещения на кулата на друидите. Пламъците вече бяха почнали да се издигат над ръба на ямата и температурата на помещението непрестанно се покачваше. Флик усещаше потта, която се стича по лицето му и се просмуква през топлото му ловно облекло. Въпреки това не си тръгна. Усещаше, че ако Аланон бъде победен, всички те щяха да бъдат обречени и беше твърдо решил да види изхода на битката. Мечът на Шанара нямаше да означава нищо за тях, ако мъжът, който ги беше довел до последното полесражение, бъде сразен. Като омагьосан, напълно хипнотизиран, Флик Омсфорд гледаше нещо, което можеше да се окаже съдбата на расите и на земите, която може би щеше да се реши от двамата, на пръв поглед непобедими врагове — единият простосмъртен, другият Господар на духовете.

Аланон нападна отново с ярките сини светкавици. Нанасяше на обикалящия в кръг Носител на черепи отсечени болезнени удари, мъчеше се да го принуди да реагира прибързано, да го накара да се подхлъзне, да направи една единствена фатална грешка. Съществото от света на духовете не беше глупак, а едно зло с опита от стотици преследвания, в които единственият победител е било то, а всичките му жертви лежаха забравени отвъд света на простосмъртните. То се извиваше и изплъзваше с изумителна лекота, и отново приклякваше напрегнато, наблюдаваше и чакаше момента си за удар. Съвсем неочаквано, черните крила се разпериха широко и то започна да кръжи във въздуха с размах, който го понесе устремно около пламъците на пещта, после се снижи злобно и светкавично връхлетя върху високата фигура на Аланон. Завършващите му с криви нокти ръце загребаха надолу и за момент Флик си помисли, че всичко е загубено. Но като по чудо падналият на пода друид се измъкна от смъртоносните нокти, вдигна Носителя на черепи високо с мощните си ръце и го хвърли яростно. Злокобното същество политна бясно във въздуха и се блъсна жестоко в каменната стена, при което се чу силно тупване. Веднага се надигна с мъка на крака, но силата на удара го беше разтърсила и забавила реакциите му достатъчно, за да може друидът да се хвърли отгоре му преди да е успяло да избяга.