Ламермурската невеста [bg]
- Автор: Скотт Вальтер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Ламермурската невеста [bg]». Краткое содержание книги:
В основата на романа лежи легенда, свързана с трагичните събития в семейството на Джеймс Долримпъл, лорд Стър (1619–1695), шотландски държавник и юрист. Скоропостижната смърт на неговата първа дъщеря Джанет, случила се само месец след нейната сватба с шотландския аристократ Дейвид Дънбар от Болдън, предизвиква множество тълкувания след обществото. Според една от версиите Джанет Долримпъл тайно тайно се е сгодила с лорд Рътуен, но по настояване на майка си, лейди Стър, била принудена да се омъжи за Дънбар. По време на първата брачна нощ в пристъп на безумие Джанет прави опит да заколи мъжа си. След месец тя умира. Уолтър Скот се възползва от тази легенда, но ситуира действието на своя сюжет в друго време и място — събитията на романа се разгръщат не в югозападната част на Шотландия, а в източните райони на страната, и половин век по-късно.
Както е винаги при Уолтър Скот, съдбата на главния герой Рейвънсууд се оказва неразривно свързана с историческите колизии на епохата. Времето на действие се отнася към 1709–1710 г. Тези години са белязани от кървави народни въстания или ожесточени конфликти между враждуващите страни в гражданската война. Във всеки случай едва ли заслужават нарекат „мирни“. Държавният преврат от 1688–1689 г. (т.нар. „Славна революция“), лишил Джеймс II Стюарт от английския престол, е извършен без широкото участие на народа и твърде малко отговаря на неговите интереси. Един от непосредствените резултати от постигнатия държавно-политически компромис е масовото обезземляване на селячеството както в Англия, така и в Шотландия, където този процес се развива особено болезнено.
През 1707 г. между Англия и Шотландия се сключва договор, според който двете държави се обединяват в Обединено кралство Великобритания. Макар Шотландия да встъпва в равноправен съюз с Англия, фактически както в икономическо, така и в политическо отношение унията от 1707 г. носи изгоди само за Англия. Шотландия се оказва страна покорена и поробена от своя по-могъщ съсед. Във връзка с с тази политическа промяна се усилват и без друго традиционните антианглийски настроения в Шотландия.
От тези настроения се възползват привържениците на Стюартите, които се опитват да привлекат шотландците на страната на свалената от власт династия. В продължение на първата половина на XVIII в. твърде често избухват метежи. А първото десетилетие на този век, по време на което се развива действието на „Ламермурската невеста“, е пропито с атмосферата на бъдещи исторически катаклизми — въстанията през 1715–1716 г. и 1745 г.
„Ламермурската невеста“ е най-мрачният от всички „шотландски“ романи на Скот. Никой друг не приключва така трагично — с гибелта на на двамата централни герои; в никой друг роман не се среща такова обилие от зловещи пророчества и предзнаменования. „Трагедия във формата на роман“ — така нарича тази книга руският литератор от XIX в. Белински.
„Ламермурската невеста“ на Уолтър Скот нееднократно бива сравняван с трагедията на Шекспир „Ромео Жулиета“ — и в едната, и в другата творба опоетизираната любов е принесена в жертва на олтара на враждата и ненавистта. Драматичността на сюжета и сравнително неголямото число на действащите лица позволяват романът „Ламермурската невеста“ да бъде приспособяван за сцена. От сценичните преработки най-висока известност получава операта на италианския композитор Доницети „Лучия ди Ламермур“, често поставяна и в наши дни.
Но скоро загадката бе разгадана. Не мина и минута и кортежът спря, а до вратата на каретата отекна гласът на Кейлъб Болдърстън, сподавен от уплаха и отчаяние:
— За бога, спрете, господа! Спрете! Нито крачка напред! Веднага свръщайте надясно! В замъка има пожар! Всичко гори: кабинети и зали, богатата украса на фасадата и вътрешността — всичката покъщнина, картините, гоблените, завесите, бродериите и другата украса. Всичко пламти като торфени брикети, пращи и пука като суха слама. Свръщайте надясно, господа! Моля ви… при майка Смолтраш ще намерите добър покрив и храна. О, горко ми! О, горко ми! Защо ли доживях до тая нощ!
Като чу за това ново неочаквано бедствие, Рейвънсууд се вкамени, но още в следващия миг изскочи от екипажа, сбогува се набързо с маркиза и се втурна напред, към обхванатия от пламъци замък: огромен огнен стълб се издигаше над него и отражението му трептеше надалеч върху вълните на морската шир.
— Вземете кон! — извика подир него маркизът, поразен от това ново нещастие, сполетяло младото му протеже. — Къде ми е раванлията? Какво стоите? Напред, към замъка — прибави той, обръщайки се към слугите си. — Спасявайте каквото може! Изнасяйте мебелите! Гасете пожара! Напред! Страхливци проклети! Напред!
Слугите се засуетиха и като заповядаха на Кейлъб да им показва пътя, пришпориха конете. Но верният стар слуга не бързаше да изпълни заповедта; надвил шума, той завика гръмогласно:
— Спрете! Нито крачка напред, господа! Слезте от конете, за бога! Нека пропадне нашето богатство! Пощадете живота си! В избите на замъка има трийсет бурета барут, доставени тука от Дюнкерк за покойния ми господар. Огънят още не е проникнал там, но е вече близо. За бога, свърнете надясно! Само надясно! От отвъдната страна на хълма ще бъдем защитени от гибел, защото, ако се посипят върху нас камъните от Улфс Краг, нито един доктор не ще успее да спаси пострадалите!
Лесно може да се разбере, че след такова разяснение маркизът и слугите му побързаха да завият в посоката, указана от Кейлъб, увличайки след себе си и Рейвънсууд, макар той да се съпротивяваше, без да разбира нищо от историята, която разказваше главният му слуга.
— Барут! — възкликна той и сграбчи стария слуга, който напразно се опитваше да се отскубне от ръцете му. — Какъв барут? Не разбирам откъде се е взел този барут в замъка и защо нищо не ми е известно за това.
— Затова пък аз разбирам — прошепна му маркизът. — Всичко разбирам. За бога, не питайте за нищо!
— Хм, да, хм, да! — подхвана Кейлъб, който, освободил се от ръцете на господаря си, оправяше дрехата си. — Ваша милост няма да откаже да повярва на достойното свидетелство на негова светлост. Негова светлост не е забравил, че в годината, когато умря така нареченият крал Уили…
— Шшт! Мълчете, любезни! — прекъсна го маркизът. — Сам ще дам необходимите обяснения на господаря ви.
— Но защо хората от Улфс Хоуп не са помогнали за потушаването на пожара в самото му начало? — попита Рейвънсууд.
— О, те безделниците му проклети, довтасаха — едва ли не цялото село се довлече! Ама аз не посмях да ги пусна в замъка, дето има толкоз сребро и други скъпоценности.
— По дяволите! Безсъвестен лъжец! — завика Рейвънсууд, излязъл извън кожата си от гняв. — Там няма и унция…
— При това — продължи Кейлъб, повишил дръзко глас, за да заглуши думите на господаря си — огънят се разпространи много бьрзо; подпали изобилната гобленова облицовка и богато украсената с резба ламперия в церемониалната зала. А ония страхливци от селото щом чуха за барута, побягнаха веднага като плъхове от пробит кораб.
— Моля ви, Рейвънсууд — отново се намеси маркизът, — не го разпитвайте повече за нито!
— Едничка само дума, милорд. Какво стана с Миси?
— Миси? — повтори Кейлъб. — Нямах време да помисля за някаква си Миси. Тя остана в замъка и може да се смята, че очаква там горчивата си участ.
— Кълна се в бога, че нищо не разбирам! — възкликна Рейвънсууд. — Как! В замъка загива старата ми предана прислужница! Не ме задържайте, милорд! Трябва да отида там и с очите си да се уверя толкова голяма ли е опасността, както твърди този глупак.
— Какво говорите, какво!? — завика Кейлъб. — Кълна ви се, Миси е жива и здрава. Сам я изведох от замъка. Та бих ли могъл да изоставя там старата жена, с която толкоз години сме служили на едри и същи господари!