Ламермурската невеста [bg]
- Автор: Скотт Вальтер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Ламермурската невеста [bg]». Краткое содержание книги:
В основата на романа лежи легенда, свързана с трагичните събития в семейството на Джеймс Долримпъл, лорд Стър (1619–1695), шотландски държавник и юрист. Скоропостижната смърт на неговата първа дъщеря Джанет, случила се само месец след нейната сватба с шотландския аристократ Дейвид Дънбар от Болдън, предизвиква множество тълкувания след обществото. Според една от версиите Джанет Долримпъл тайно тайно се е сгодила с лорд Рътуен, но по настояване на майка си, лейди Стър, била принудена да се омъжи за Дънбар. По време на първата брачна нощ в пристъп на безумие Джанет прави опит да заколи мъжа си. След месец тя умира. Уолтър Скот се възползва от тази легенда, но ситуира действието на своя сюжет в друго време и място — събитията на романа се разгръщат не в югозападната част на Шотландия, а в източните райони на страната, и половин век по-късно.
Както е винаги при Уолтър Скот, съдбата на главния герой Рейвънсууд се оказва неразривно свързана с историческите колизии на епохата. Времето на действие се отнася към 1709–1710 г. Тези години са белязани от кървави народни въстания или ожесточени конфликти между враждуващите страни в гражданската война. Във всеки случай едва ли заслужават нарекат „мирни“. Държавният преврат от 1688–1689 г. (т.нар. „Славна революция“), лишил Джеймс II Стюарт от английския престол, е извършен без широкото участие на народа и твърде малко отговаря на неговите интереси. Един от непосредствените резултати от постигнатия държавно-политически компромис е масовото обезземляване на селячеството както в Англия, така и в Шотландия, където този процес се развива особено болезнено.
През 1707 г. между Англия и Шотландия се сключва договор, според който двете държави се обединяват в Обединено кралство Великобритания. Макар Шотландия да встъпва в равноправен съюз с Англия, фактически както в икономическо, така и в политическо отношение унията от 1707 г. носи изгоди само за Англия. Шотландия се оказва страна покорена и поробена от своя по-могъщ съсед. Във връзка с с тази политическа промяна се усилват и без друго традиционните антианглийски настроения в Шотландия.
От тези настроения се възползват привържениците на Стюартите, които се опитват да привлекат шотландците на страната на свалената от власт династия. В продължение на първата половина на XVIII в. твърде често избухват метежи. А първото десетилетие на този век, по време на което се развива действието на „Ламермурската невеста“, е пропито с атмосферата на бъдещи исторически катаклизми — въстанията през 1715–1716 г. и 1745 г.
„Ламермурската невеста“ е най-мрачният от всички „шотландски“ романи на Скот. Никой друг не приключва така трагично — с гибелта на на двамата централни герои; в никой друг роман не се среща такова обилие от зловещи пророчества и предзнаменования. „Трагедия във формата на роман“ — така нарича тази книга руският литератор от XIX в. Белински.
„Ламермурската невеста“ на Уолтър Скот нееднократно бива сравняван с трагедията на Шекспир „Ромео Жулиета“ — и в едната, и в другата творба опоетизираната любов е принесена в жертва на олтара на враждата и ненавистта. Драматичността на сюжета и сравнително неголямото число на действащите лица позволяват романът „Ламермурската невеста“ да бъде приспособяван за сцена. От сценичните преработки най-висока известност получава операта на италианския композитор Доницети „Лучия ди Ламермур“, често поставяна и в наши дни.
— Може би сте прав — избъбри Рейвънсууд дълбоко засегнат, — разточителят причинява зло не само на себе си, но и на всички около него.
— То май че — прибави гробарят — на младия Едгар с лихва ще му се върне всичко, което понесох от семейството му.
— Виж ти! — учуди се Рейвънсууд. — И как ще му се върне?
— Казват, че ще се жени за дъщерята на лейди Аштън и е готов да падне в ръцете на нейна милост. Пък тя ще му превие здравата врата, не се съмнявайте. Не бих искал да съм на негово място; казват, рибата сама си търси мрежата. Та какво по-лошо от това тоя момък, забравил за честта си, да се сродява с враговете на баща си, които му отнеха всички родови земи; и моята хубава градинка отиде, та се не видя!
Сервантес справедливо отбелязва, че ласкателството е приятно дори от устата на безумец; но упрекът, също както и похвалата не ни оставят равнодушни дори ако изхождат от човек, чието мнение презираме, а доводите смятаме за неоснователни. Рейвънсууд рязко прекъсна стареца и като повтори заръката си той да се погрижи за прилично погребение на Алис, бързо се отдалечи. Думите на гробаря легнаха като камък на сърцето му: непоносима бе мисълта, че всички, от най-знатните до най-нищожните, ще осъждат годежа му с Луси Аштън също като този неук и алчен селянин.
„И така, аз се унизих дотолкова, че хората петнят името ми, и въпреки това получих отказ. О, Луси! Колко чиста трябва да е вашата любов, колко твърда думата ви, за да ме възнаградите за тежкото оскърбление, с което хорската мълва и поведението на майка ви безчестят наследника на рода Рейвънсууд!“
Вдигна очи и в този миг видя пред себе си маркиз А…, който след като бе пристигнал в странноприемницата, не завари там младия си сродник и тръгна да го търси.
Като се поздравиха, маркизът се извини на Едгар, задето не бе пристигнал предишната вечер.
— Готвех се да напусна замъка веднага след вас — обясни той, — но едно неочаквано откритие ме накара да остана. Оказва се, драги родственико, че тук е замесена любов, и макар че би следвало да ви смъмря, задето не се посъветвахте по този въпрос с мен, като глава на рода ни…
— С ваше позволение, милорд — отвърна Рейвънсууд, — ще отбележа, че съм ви много благодарен за интереса, който проявявате към мен, но ще добавя, че сам съм глава и старши в рода си.
— Разбира се, разбира се — изрече примирително маркизът, — от гледна точка на хералдиката и генеалогията вие безспорно сте глава на своя род. Но аз исках да кажа, че в известен смисъл вие се намирате под мое покровителство…
— Осмелявам се да ви възразя, милорд — прекъсна го Рейвънеуд и ако се съди по това с какъв тон бяха изречени тези думи, приятелските отношения между двамата роднини висяха на косъм; за щастие в този миг гробарят, който, останал без дъх през цялото време ги беше следвал, се намеси в разговора им, за да попита дали господата желаят да развеселят с музика оскъдната закуска, която ги очаква в хана.
— Не ни трябва музика — отвърна рязко Рейвънсууд.
— Ваша милост не знае от какво се отказва — заяви цигуларят с натрапчивост, присъща на хората с гази професия. — Мога да ви изсвиря шотландските песни „Щеш ли го стори дваж“ и „Умря на стареца кобилата“ много по-добре от самия Пати Бърни. Кажете само и за миг ще отскоча за цигулката.
— Оставете ни на мира, господине! — отсече и маркизът.
— О, като се съди по изговора, ваша милост, изглежда, е пристигнал от север — продължаваше да им досажда менестрелът, — мога да ви изсвиря още „Старият Кош“, „Мулин Дху“ и „Кумичките от Атол“.
— Махнете се, приятелю; пречите на разговора ни.
— А ако ваши милости са от ония хора, дето им викат „чесните“ — добави гробарят тихо и доверително, — мога да ви изпълня „Киликранки“ и „Кралят ще постигне своето“, а още и „Ще се върнат Стюартите отново тук“. Стопанката на хана умее да си държи езика, тя хич не иска ни да знае, ни да чува какви тостове се вдигат в пивницата й и какви песни се пеят там. Глуха е за всичко, само звъна на среброто чува.
Маркизът, когото неведнъж бяха подозирали в тайно съчувствие към якобитите, не можа да сдържи усмивката си и като подхвърли на цигуларя един долар, го посъветва да върви в кухнята и ако непременно са му необходими слушатели, да покаже изкуството си пред слугите.