Ламермурската невеста [bg]
- Автор: Скотт Вальтер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Ламермурската невеста [bg]». Краткое содержание книги:
В основата на романа лежи легенда, свързана с трагичните събития в семейството на Джеймс Долримпъл, лорд Стър (1619–1695), шотландски държавник и юрист. Скоропостижната смърт на неговата първа дъщеря Джанет, случила се само месец след нейната сватба с шотландския аристократ Дейвид Дънбар от Болдън, предизвиква множество тълкувания след обществото. Според една от версиите Джанет Долримпъл тайно тайно се е сгодила с лорд Рътуен, но по настояване на майка си, лейди Стър, била принудена да се омъжи за Дънбар. По време на първата брачна нощ в пристъп на безумие Джанет прави опит да заколи мъжа си. След месец тя умира. Уолтър Скот се възползва от тази легенда, но ситуира действието на своя сюжет в друго време и място — събитията на романа се разгръщат не в югозападната част на Шотландия, а в източните райони на страната, и половин век по-късно.
Както е винаги при Уолтър Скот, съдбата на главния герой Рейвънсууд се оказва неразривно свързана с историческите колизии на епохата. Времето на действие се отнася към 1709–1710 г. Тези години са белязани от кървави народни въстания или ожесточени конфликти между враждуващите страни в гражданската война. Във всеки случай едва ли заслужават нарекат „мирни“. Държавният преврат от 1688–1689 г. (т.нар. „Славна революция“), лишил Джеймс II Стюарт от английския престол, е извършен без широкото участие на народа и твърде малко отговаря на неговите интереси. Един от непосредствените резултати от постигнатия държавно-политически компромис е масовото обезземляване на селячеството както в Англия, така и в Шотландия, където този процес се развива особено болезнено.
През 1707 г. между Англия и Шотландия се сключва договор, според който двете държави се обединяват в Обединено кралство Великобритания. Макар Шотландия да встъпва в равноправен съюз с Англия, фактически както в икономическо, така и в политическо отношение унията от 1707 г. носи изгоди само за Англия. Шотландия се оказва страна покорена и поробена от своя по-могъщ съсед. Във връзка с с тази политическа промяна се усилват и без друго традиционните антианглийски настроения в Шотландия.
От тези настроения се възползват привържениците на Стюартите, които се опитват да привлекат шотландците на страната на свалената от власт династия. В продължение на първата половина на XVIII в. твърде често избухват метежи. А първото десетилетие на този век, по време на което се развива действието на „Ламермурската невеста“, е пропито с атмосферата на бъдещи исторически катаклизми — въстанията през 1715–1716 г. и 1745 г.
„Ламермурската невеста“ е най-мрачният от всички „шотландски“ романи на Скот. Никой друг не приключва така трагично — с гибелта на на двамата централни герои; в никой друг роман не се среща такова обилие от зловещи пророчества и предзнаменования. „Трагедия във формата на роман“ — така нарича тази книга руският литератор от XIX в. Белински.
„Ламермурската невеста“ на Уолтър Скот нееднократно бива сравняван с трагедията на Шекспир „Ромео Жулиета“ — и в едната, и в другата творба опоетизираната любов е принесена в жертва на олтара на враждата и ненавистта. Драматичността на сюжета и сравнително неголямото число на действащите лица позволяват романът „Ламермурската невеста“ да бъде приспособяван за сцена. От сценичните преработки най-висока известност получава операта на италианския композитор Доницети „Лучия ди Ламермур“, често поставяна и в наши дни.
— Но само допреди миг ти приказваше съвсем друго!
— Тъй ли? — учуди се Кейлъб. — Трябва да съм бълнувал нещо: в такваз ужасна нощ колко му е да си загубиш ума! Уверявам ви, Миси е невредима. В замъка не остана жива душа. И слава богу, иначе всички щяхме да хвръкнем във въздуха!
Едва след многократни клетвени уверения на Кейлъб господарят му, надвил в себе си неудържимото желание да присъствува на страшния взрив, който щеше да превърне в прах последната цитадела на древния му род, престана да се дърпа към замъка и се остави да го отведат в село Улфс Хоуп, където не само в странноприемницата на майка Смолтраш, но и а дома на нашия добър познат бъчваря богато угощение очакваше високите гости — факт, който налага да дадем някои допълнителни обяснения.
Навремето пропуснахме да споменем, че Локхард, като поразпита как Кейлъб е успял да се снабди с продукти за обяда, с който нагости лорд-пазителя, доложи за това на своя господар. Сър Уилям се посмя от душа на тези забавни хитрости на стария слуга и е желанието си да направи жест за Рейвънсууд, препоръча Гърдър от Улфс Хоуп за длъжността бъчвар при двора на кралицата, което щеше напълно да накара забележителния майстор да прежали изгубените печени диви патици. Назначаването на Гърдър беше приятна изненада за Кейлъб. Няколко дни след заминаването на Рейвънсууд му се наложи да отиде до рибарското селище по неотложна работа. И в момента, кога го той безшумно като призрак се прокрадваше край дома на бъчваря, боейки се да не го извикат и да го попитат за резултатите от обещаното ходатайство или което е още по-лошо, да започнат да го ругаят, задето е изиграл стопаните, залъгвайки ги с неосъществими надежди, изведнъж разтреперан от страх чу името си, изречено едновременно от сопрано, алт и бас.
— Мистър Кейлъб! Мистър Кейлъб! Мистър Кейлъб Болдърстън! — зовяха го в един глас мисис Гърдър, достопочтената и майка и стопанинът на дома. — Нима ще минете край нас, без да се отбиете да си наквасите гърлото; ние сме ви така задължени!
Кейлъб не знаеше дали да приеме тази покана за чиста истина или за подигравка. Очаквайки най-лошото, той се престори, че не чува нищо, и продължи пътя си, нахлупил ниско старата си шапка и навел очи, сякаш изведнъж му се беше наложило да преброи камъните по настилката на улицата. Но внезапно забеляза, че е попаднал в положението на величествен търговски кораб, обграден в тесния Гибралтарски проток от три алжирски бързоходни лодки (моля да ме извинят читателите за това морско сравнение).
— Не бягайте от нас, мистър Болдърстън! — изчурулика мисис Гърдър.
— Кой би могъл да очаква това от добрия приятел — подкрепи я и майка й.
— Да ни откаже благодарността! — присъедини се към тях и бъчварят. — И то на човек като мене, дето толкова рядко показва щедрост! Да не сте ми обиден, мистър Болдърстън? Или се е намерил някой негодник, пепел му на езика, да ви рече, че никак не съм ви благодарен за мястото на придворен бъчвар! Кажете ми го само кой е, аз хубавичко ще го наредя.
— Хм… скъпи приятели… — измънка Кейлъб неуверено, защото все още не знаеше как всъщност стои работата. — Защо да правим церемонии! Всеки се старае да услужи на приятелите си с каквото може; понякога успява, друг път — не. Бих предпочел да не чувам никога от вас тези изявления на благодарност. Нетърпими са за мен.
— Е, ако само сте искали да ми услужите, нямаше да заслужите никакви благодарности. Поне от мен във всеки случай — призна откровено бъчварят; — тогава щях да ви припомня за гъската, за патиците, за бъчвичката вино — за да си оправим сметката. Голото желание прилича на бъчва, която се е разсъхнала, в нея вино не можеш да налееш; а виж доброто дело е чудна бъчвичка, здраво стегната, добре изпипана и непропусклива, годна да държи вино за самата кралска изба!
— Не чухте ли за грамотата, в която черно на бяло пише, че наш Гърдър е назначен за придворен бъчвар? — каза тъщата. — И то като се знае, че всеки, макар само веднъж да се е опитал да набие обръч на някоя бъчва, и той се е гласял да вземе тая служба!
— Аз ли да не съм чул? — извиси глас Кейлъб, най-сетне доловил накъде духа вятърът. — Аз ли? — повтори той и в миг се преобрази; провлачените, плахи стъпки, стъпки на същински крадец, се смениха с уверена и величествена походка; шапката се килна юнашки на тила и изпод нея като слънце зад облак надникна челото, засияло с всичката гордост, на каквато е способна аристокрацията.
— Не може да бъде да не е чул — отбеляза стопанката.