Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Самодивата обаче вирна палец, което май значеше извинение или по-точно признаване за случило се някога недоразумение, и притисна пръсти към опакото на Радославовата китка.
Той удържа да прикрие учудването си, ала дяволчето в него го дръпна за езика:
— Да не би във виното да има любовно биле? — последвано от смела глътка.
Абе, простак! Сега или ще го възприеме като заяждане… или като заявено съгласие за ново интимно предложение!… Ау! Ама това е истинско вино! Съвсем като гъмза! Яаааа…
— Уха! Чудесно!
— Сдобих се с тая кана на южната порта миналата Райко-сутрин — подхвана тя.
Като че не бе схванала закачката. Е, поне не я взе пак за обида…
— … Исках да сложа сърдечна билка, макар забраните — продължи самодивата и Дичо усети ушите си горещи. — Ала…
Той премълча възможния отговор и зачака.
Девойката кротко постави пред него слънчево блеснала дрънкулчица.
— … ала намерих това. Ти си го загубил.
Радослав взе с два пръста обицата.
— О! Това… — фразата „подарък от приятел“ някак заседна в гърлото му. Той пресуши още една чаша и рече: — Благодаря ти!
— Връщам услуга — сухо отвърна тя.
Отпиха със сведени погледи. Мълчанието им се скърши от възглас, дошъл откъм играчите.
Край Пагар и момичето-воин се трупаха зяпачи. Между стоящите на пръсти в захласа си кибици, Дичо мерна таласъмката, която изглеждаше поразена. Граморът пък се опитваше да задържи физиономията си сериозна. Напразно — сияеше победоносно и самодоволно.
— Защо не ми каза отрано, че си под монашески обет? — с леки сърдитки в гласа си попита самодивата.
Монашески? Обет? Нещо май пак не си превеждам правилно… Хм, да не би да го връзва с обицата! Да ѝ разкажа ли всичко? Поколеба се. А каква огромна нужда имаше да сподели — и за срещата в клисурата, и за непростимото отвличане на Верена, за светлинните години и стотиците хиляди километри търсене, за гибелта на едно фаморско Село, където вярваха във вълшебната му сила!…
Тъкмо последното го отрезви.
— Така трябваше — промърмори Радослав и въздъхна.
Винтчето на обицата липсваше. Той уви златото в кърпа, която стегна на възел и прибра в най-плътно затварящата се паласка на колана.
Речната дива напълни чашите и вдигна своята. Пръстите ѝ докоснаха кокалчетата на свитата му десница.
— Може би сега е строго твоето заричане, ала след Похода… Или вярно имаш жена, която теб чака?
Дичо избяга от погледа ѝ.
— Да. Имам.
— Тогава по-добре е, че извинение имаш, защото не те искам само за нощ… Остани да изпиеш виното сам. Аз ще ида да река заклинание за забрава. Нямам обида към теб. Но твърде си хубав, не зная със що.
Тя стана и тръгна. Радослав изпроводи с поглед леката ѝ снага.
Припомни си я там, на езерото.
Отрядникът Ндран имаше право — глупак си ти, Расуау… Мама му стара, липсата на жена направо може да побърка човек!…
Над ромона гласове и мляскане, внезапно дръннати струни отекнаха в хана. Старец от непозната за Дичо фаморска раса галеше кръгла гусла, люлеейки широки ръкави на дълги ленени одежди. До него стоеше облечено по същия начин момиченце, но дрешката ѝ бе украсена с яркоцветни пера. Като всяко детенце, то изглеждаше много мило. Над косицата ѝ — дълга, кафяво-златиста и подобна на козинка, стърчаха прозирни и нежни животински ушички. Малката държеше дайре със звънци и потропваше в такт с мелодията.
Предишните музиканти бяха оставили тамбурите си и ядяха сладко, топейки пръсти в дигаща пара съдина. Един от тях изпляска с омазнени длани и народът стихна.
Дядото дръпна развълнувано струните, а момиченцето запя.
Текстът бе удивително разбираем и за слуха на Радослав прозвуча приблизително така:
3
Автор Деница Г. Николова — Б.а.