Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Радослав очакваше в приземието да е тъмно, но медни огледала вливаха под колонадите достатъчно светлина. Миришеше вкусно. Дрънкаше някакъв струнен инструмент и звукът се огъваше така, сякаш му акомпанираха на трион. Подът беше самата „земя“, посипана с трици и слама. Сцепени на две трупи служеха за пейки и маси.
Момче фамо-грамор приветства новодошлите и ги настани. Пред всеки от тях сложи кръгла тръстикова подставка, по една удивително чиста кърпа и стомна вино помежду им. Пагар поръча своята си манджа, облизвайки се радостно. Дичо махна ръка за същото, уточнявайки, че освен месо иска и разните му там гарнитури.
Граморът смушка чифтака си с лакът и му посочи отделни пънове, върху които бе изрязана тройната решетка за игра на камъни. Безмълвни двойки и тройки замислено редяха оцветени пулове.
— Тук тукат най-омъдрените камънари — прошепна той благоговейно. — До заник тях ще надвия… ако преди туй приятел не стана с оная хубавица.
Радослав проследи накъде блеснаха очите му. Хубавицата имаше глигански зъби, но стъпваше наистина красиво и напето. Бе воин, в ризницата ѝ бяха втъкани зелените конци на пети легион, предназначен да щурмува големи крепости. Тя седна край един от пъновете и се замисли над партията.
— Щом наядем се, с нея ще играя — потърка длани Пагар.
Гозбите не се усладиха кой знае колко на Дичо.
Айде, постната яхниеподобна чорба беше приемлива. Ядките в купата — също. Тънките ивици леко затоплено месо — абе и те ставаха. Обаче варени сладки плодове със сол? Или печената риба с мед, чийто костици граморът захруска с наслада?
Опита и виното. Горчиво-кисел вкус на бира, приятен дъх като на цветя, но пък омайващата му сила не можеше да се мери дори с шира…
Той се накани и отиде при гостилничаря. След относително кратки обяснения, успя да си поиска рибата без мед, а солта и пипера — отделно от другите ястия. И, да, ей от онова кисело мляко… мляко е нали? Чудесно. Него разбийте с малко вода и може да сложите сол… Не, не, не, без олио!… А имате ли царевица? Да, печена става. Това? Ммм… не, мерси.
Стопанинът тежко въздъхна към поопушения таван, че имало по света варвари, които не разбират от сладковкусна и сръчносторена кухня. Радослав го утеши с 10 лева и една лъскава медна кашепка, след което му обещаха да изнесат поръчката от готварницата само след една петина ури.
Той се върна при сътрапезника си, който доволно се оригваше след рибата. Дичо поклати глава — ако някога има път да заведе Гари на гости в София, с какво да го гощава? Пържен телешки салам с течен шоколад и кока-кола с горчица?
Пагар захвана порцията сурова мръвка, обяснявайки, че девойката от зеления легион е склонна да му покаже някой-друг урок на свещената игра.
— Почудена ще остане — изгъгни граморът и изведнъж млъкна. Дори спря да дъвче! Замига на парцали към нещо, което се намираше зад гърба на Радослав.
Той въпросително вдигна вежди и се обърна.
Водната самодива стоеше със забулено лице и държеше тригърла стомна. В другата ѝ ръка почукваха две каменни чаши с орнаменти на многоглави животни.
Тя остана неподвижна миг, сетне без покана остави съдовете на масата.
— Ъ… Здравей — изтърси Дичо.
Думите ѝ прозвучаха като ромон на поточе:
— Ще споделиш ли с мен кана борейско вино, Ра-до-слав?
Малко пъти в Долната земя Дичо бе чувал името си произнесено правилно.
Граморът неспокойно замърда на пейката.
— Струва ми се, че те викат за игра на камъни, зъбатко — обърна се тя към Пагар.
— Ъкхъъъ… — той питащо погледна Радослав, озърна се към таласъмката със зелена ризница, която го подмамваше с оголена ръка, и пак измига към чифтака си.
— Ми… да, Гари. Пробвай си късмета — ухили се малко насила Дичо и му намигна. — Пробвай си целия късмет.
— Добре, Расуау. Ако дотрябвам тебе, викай мене.
— Няма да му трябваш — отсече самодивата. — Играй спокойно. И бъди по-мил от другаря си.
Пагар взе подноса с недояденото и, оглеждайки се назад, заситни към игралния пън. Радослав се почеса зад ухо, разроши брада. Стомната загълголи и записука. Спомен за бърдучета, недокосван може би от ранни детски времена, го накара да се втренчи хипнотизиран в леещото се вино.
Самоуверената девойка притихна, вероятно усетила полъха на чувстващата му аура. Той се окопити и престорено небрежно се усмихна:
— Наздраве.
Тук не чукваха една о друга чашите, а ги обхващаха плътно с ръка и докосваха кокалчетата на пръстите си. По-близки приятели сплитаха за миг кутрета, което изразяваше одобрение и симпатия.