Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
— Хайде, Ванко. Да се прибираме.
Младежът вдигна прозрачни очи към рано оплешивелия мъж и отрони:
— Къде?…
— Вкъщи.
— Вкъщи… — Иван опитваше думата на вкус. — Никога не съм бил там…
Бате Митко не показа и следа от учудване, нито прояви натрапчиво съчувствие. Произнесе равно и меко:
— Значи е време. По-добре късно, отколкото още по-късно.
В словата му нямаше скрит смисъл, но те проехтяха в Иван като откровение.
— Мама?
Димитър късо сви рамене:
— Приживе се погаждаха с баба ти Стана. Мисля, че до нея ще ѝ е спокойно. Гробището ни не е като оная мизерия в Орландовци. Надявам се, че не възразяваш, нали?
Иван сбърчи чело и каза с усилие:
— Не възразявам. Наистина е… добре. — Той погледна в късогледите очи на Димитър и внезапно му олекна. — Там има широко небе. Щъркели. Сигурно оттам по-лесно ще се събере с един свой приятел. Той я чака. Чака я, откакто не му се налага повече да се качва на самолет, за да лети…
Димитър не разбра почти нищо, племенникът му шепнеше все по-тихо и по-тихо. Ала и не попита. Постави корава тежка длан на рамото му и кимна. Тръгнаха.
На скромното погребение Иван се държа твърдо. Само дето беше много блед и все се озърташе нагоре, към есенната бездънна синева. Прие случилото се чак когато откъм небето му се счу гръм на реактивен самолет. Гръм, който остана нечут от шепата хора, дошли да почетат покойната.
Попът заекна и млъкна насред заупокойната молитва. Втренчи се невярващо в лицето на младежа.
Никому после не каза какво беше съзрял.
Иван остави смъртта на Валентина зад гърба си. Успокои се, лека-полека се съвземаше от изтръпването. Ала продължаваше да усеща околната действителност разпиляна и несвързана.
И точно след двайсет и един месеца нещата се объркаха докрай.
Или, може би, си дойдоха на мястото…?
► Кашеп, светът от реалността на змейовете, сегашно време:
Седяха с Пагар върху дървените трупи на разглобена многоколка и си клатеха краката. Довечера, при залез-Янкул, им предстоеше да застъпят на караул, а призори — обиколка отвъд Периметъра. Очертаваше се интересна нощ, нищо чудно да засекат белонските ракопаякомравки. Щеше му се още веднъж да поговори с тях.
Граморът човъркаше с бронзово ножче отцепена от трупите треска, а Дичо зяпаше към плаца, където дясното крило на дружината им се потеше в строеви хватки. Зад гърбовете им тренираха неговият отряд и лекопехотното подразделение, в което се мяркаше фигурката на речната самодива с бакърено-червената рокля.
Когато преди обяд квиринът събуди отпускарите и огласи списъка за наряд, дружинен вестоносец връчи на Радослав вързана на красив възел копринена кърпа. В нея се къташе винтче за обицата му — не оригиналното, разбира се, но пак измайсторено от злато. Самодивът добави, че подаръкът е от посестримата-воин Ларунди, която в замяна не очаквала някакви специални благодарности.
Дичо го изслуша с каменно лице и седна да почисти снаряжението си. Сега безделничеха с чифтака и чакаха всеки момент да ударят тъпаните за следобедна закуска, когато определените за нощна стража бойци можеха да легнат да спят.
След снощното купонясване спането бе повече от мечтано. За жалост бяха задължени да наблюдават упражнението. Неговият и отрядът на самодивата строяха временен окопен лагер. В земята се забиваше копие, нанизваха му халка с вързано въже и някой от войниците тичешком обикаляше залегналия около копието отряд, като оставяше в движение диря с брадвомеча си. По така очертаната окръжност се копаеше траншея, а после се ровеха съединителни ходове към въображаеми съседни окопи, в бруствера се забиваха насочени навън остри колове.
Радослав търкаше чело и се двоумеше защо полевият лагер трябва да се прави по този начин. Ясно чуваше обясненията на дванадесетника, че „земната крепост“, която копаят сега, е мъничко подобие на стан за цяла арава, „ако има място“. В паметта му изплува схемата на древноримски стан от някакъв учебник по история. Не е ли по-лесно като тях — правоъгълен? От друга страна, римляните са се ръководели от някакъв ритуал, не помнеше точно какъв, докато граморите комай бяха свикнали най-рационално да подчиняват действията си на желаната цел.