Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Подир казармения град махалите му се сториха твърде стихийни и дразнещи — истински цивилен живот, взел по малко от арабските приказки, европейското средновековие, но преди всичко — от собствения си многорасов чудноват колорит.
Лагерът обаче се усещаше и тук, той хвърляше сянка с множеството въоръжени резерваци, групи отпускари и сновящи насам-натам караули. Стражите очевидно не целяха да залавят военнослужещи в издънка, каквато бе основната роля на комендантските в човешката родина на Радослав. Някои от тях с ръчни колички прибираха препилите войници в разположението на частите им. Ала присъствието на патрулите като че беше по-скоро перчене пред цивилното гъмжило, и чак след това предназначено да изпълнява полицейски функции.
Край „булевардите“ се редяха грънчарници, ковачници — напоследък военните поръчки бяха възложени на бивакуващите цивилни майстори, претъпкани ханове и шатри, откъдето на вълни се плискаше смях или гърмяха викове — ту насърчителни, ту разочаровани. Зад тези постройки, по-скоро навеси на колове или на побити каменни късове, се разполагаха жилищата на отделните племена.
Граморите живееха в палатки от кожа, опъната над кокалено-дървена рамка, поставени върху мегалитен фундамент, понякога с бордюр висок над метър. През множество отдушници и вертикални процепи надничаха лица. Граморските кланове обитаваха още и направени от тухла и дърво грубовати здания с едноскатен покрив, срещаха се и градежи от натрупани като детски кубчета каменни блокове, чиито врати се закриваха от плетени килими. Извисяваха се неколкоетажни кули от дялани камъни, завършващи с дървени чардаци.
Радослав видя и живи горички, оформени в къщурки под общ покрив, по подобие на неговото злощастно Село. Болка убоде сърцето му, когато мерна край тях фамори в тръстикови дрешки…
Пещери за жилища зееха в един хълм като шупли по швейцарско сирене. Друга пък махала отдалеч приличаше на купчина огромни рапани. Отблизо къщите съвсем напомняха за раковини. Те се опираха на къси дебели колове, а под дънищата им шаваха пипала, сякаш между подпорите се криеха колонии гигантски голи охлюви.
По друма се носеха какви ли не аромати: освен характерните миризми на грифони, еквусоиди и животинска тор, смърдяха и помийните канали, небрежно настлани с дъски. Виеше се пушек от огнища и пещи. В светлинни ями къркореха казани с храна. От готвачниците се изпаряваха твърде екзотични ухания, които понякога будеха любопитство, ала не и апетит. Подправки тънко гъделичкаха ноздрите. Тежко натискаха носа съхнещи кожи.
На посипани с пясък площадки мереха сили отпускари и цивилни, в опит да се избутат един друг от очертанията на кръг. Ръцете им бяха вързани на кръста и борците се блъскаха с рамене, кикотейки се сякаш от гъдел. Тълпата зяпачи направо лазеше от смях.
А пък шаренията на носии и украшения почти докара на Дичо пристъп на главоболие. Представителите на кашепските народи изглеждаха в Лагера някак по-еднакво поради еднообразната униформа и оръжия, но тук…
Тук отвсякъде свиреше музика и най-ревностно се изпълняваше заповедта на квирините предстоящата война да бъде забравена. Отпускарите усилено се забавляваха. Хановете бяха препълнени.
Пагар и Радослав скочиха в движение на една каруца от обоза, извозващ отпадъците от Лагера.
Цивилният град се разпростираше на повече от прелет дължина, заобикаляше като извито ветрило шанцата-„аеродрум“ и се катереше по хълмовете на североизток. Чак в крайните му квартали можеше да се намери свободно място в гостилниците и досетливият грамор предложи да не си морят краката. Трябваше само да изтраят половин час, като дишат по-плитко зарад делвите, овързани с дебели въжета към каруците.
По съвсем разбираеми причини пропускаха вонливия керван с предимство. Тиловаците-кочияши забавяха скорост само когато прекосяваха незастроени поляни, където пасяха овце на върколаци и тромави шестоноги крави, неизвестно чии. Обикновено по ливадите стърчаха високи окастрени дънери с висящи въжета по тях, на които сега с възторжен писък се люлееха деца и възрастни. Над разстлана жар цвърчаха шишове с месо. Грамадански селски събор, помисли си Дичо. Атмосферата отпускаше дори него, разтревожения от войната с технически по-развит противник.
— Вярноистина е празник — потвърди Пагар. — Нощна Третина, светло е две дузини ури на сол… Тукаслизаме, Расуау! — и даде знак на каруцаря да намали.
Боклукчийските возила продължиха по каменистия път, а двамината побързаха да отмият полепналата прах от лицата си и да прочистят гърла край гранитна чешма с чучури от бронз. Изворната вода от тая великанска гайда се изливаше в посока на сравнително празна гостилница, майсторена по граморски тертип. Тук обаче върху побитите морени, изпълняващи ролята на стени, имаше фаморски покрив от живи дървета и храсти, умело сплетени като втори етаж.