Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Някой, или нещо, се отдалечи в мрака, стопиха се незнайни сенки, а Радослав стреснато се заизправя на непослушни крака.
Какво беше това? Дори не можеше да мисли за някаква стройна хипотеза. Пък и за какво ставаше дума, по дяволите?…
— Пак си се натаралянкал, бате — рече си гласно и се изхили, а после смръщи.
Мама му стара, що наистина не потърся забулената самодива?
Ще ѝ разкаже наистина всичко!… Кой друг би могъл да го разбере?
В крайна сметка патрул фамори и джуджета го докараха в Лагера. Стовариха го на северната порта, където върху сламеници кротко спяха подобни нему пияници.
Начумерен, Дичо отказа стражниците-брастагу да повикат някой, който да му помогне да се довлече до аравата си. Тръгна си сам, крив на целия свят.
Наближаваше Янкул-изгрев. Из гарнизона се движеха повозки, конници и отрядни колони. Мълчаха и гледаха да не шумят. На една от каруците той разпозна щита със знака на своята част и се качи в нея. Втренчи се в тъмната земя, бягаща под люлеещите му се чизми.
Пред бараката си приседна до входа и облегна гръб на стената. Раздразнено захвърли шлема, който му убиваше на кръста. Плъзна взор към помещенията на единайсета дружина. Да търси там самодивата… Закъсняло решение, а и нелепо. Това, което искаше, можеше да му даде само Верена. Всичко друго щеше да е залъгалка с горчив привкус накрая.
Пресуши остатъка вода в манерката си и започна да се навива, че сам кладенецът няма да дойде при него, следователно…
Мързелът възтържествува в мига, в който Дичо съзря крачещата по плаца позната фигура, която се приближаваше към бараката.
— Здрасти, Гари. Как изкара?
— Ау, Расуау! Кнахтри водопад жена е, самодива същинска! Съгласи се след войната тя при мен да дойде и четвърта жена за половин тин време да ми стане! Ау, сладка е като…
— Добре, добре — припряно го прекъсна Радослав. — Като стана дума за вода, пълна ли ти е манерката?
— Ъ? Да миеш тебе ли искаш, Расуау?
— Да пия! — подкрепи думите си с жест. Проклета филология!
— Заповядай!
— Мерси… Уф! Водата, Гари, сега ми е по-сладка от нова изгора! Ще пийна още…
— Колко смешни неща казваш понякогаж, Расуау.
Дичо избърса брадата си и се сети за друго:
— Абе, чифтак, дали някой взема мерки против съгледвачи. Вън от Стана?
— ?
Той обясни на грамора, че се е натъкнал на нещо подозрително.
— Чудя се, дали да докладвам на квирина за това?…
Пагар се навъси и лаконично отвърна:
— Тварите на Нощта вардят Стана, кога слънцата спят… — Потупа го по рамото. — И ти добре е да поспиш, Расуау.
— След малко.
— Подарихте ли с русалката единдруг любов? Ще вземате ли се за…
— Не! И не ме питай, о’кей?
— Окхйе — съгласи се граморът, но не влезе веднага в бараката, потъпка чизми на място и добави: — Случва се, Расуау. Не притеснявай се.
Махмурлията заръмжа и чифтакът му ухилен се скри в бараката, събаряйки нещо на прага.
Дичо остана да погледа диска на малкото слънце, който се издигаше над лагерните кули.
С първите му лъчи цветето-шишарка запука като изстиващи в тава печени семки. Той сведе очи към медальона, този чудат документ за отпуска, който бързо увяхваше, за минута стана трошлив и започна да се разпада в прах.
Радослав изхвърли ронливото цвете в ямата за отпадъци.
► Земя, светът на хората, минало време:
Стопиха се цели пет лета и Иван отново се озова в китното софийско селце, където за първи път бе почувствал не просто влюбване, но и обич.
Завръщането и настаняването му бе объркано и трагично. Още се намираше в състояние на шок, след като посред първата му студентска бригада, на която успя да си намери гадже — от букета бъдещи колежки той без усилие грабна най-пленителното цвете, — пристигна телеграма. Сухи страшни думи. Комсомолският активист, командирът на бригадирския лагер, се постара с всички сили да смекчи удара. Но свръх възможностите му бе да промени неумолимите факти.
Инфаркт бе покосил Валентина, едва навършила четирийсет и една години. Иван не можеше да си прости, че бе пропуснал да предусети състоянието ѝ, че в мига на смъртта ѝ се любеше с първата си жена — сред дъхави лозя, под вълшебни звезди.
Може би заради това не почувства какво се е случило.
Освободен от бригадата, той се завърна, за да прибере вещите и да поеме формалностите по погребението. Не знаеше какво да прави.
Светът около него се объркваше.
Спаси го появата на Елена, която по неведома случайност бе решила да навести братовчедка си. Елена имаше проблеми с щерка си, която скоро щеше да навърши петнайсет и бе пожелала да живее при баба си в Княжево, уж по-близо до техникума, а всъщност — „самостоятелно“, тоест без контрол. Ала вместо да сподели грижи и дертове с Валентина, както и най-сетне да изчисти отдавнашното недоразумение, тя бе принудена да се сблъска с непоправимото. За миг замръзна на прага на кооперацията, разпитвайки в кой апартамент живее братовчедка ѝ, когато бе уведомена за трагедията. Сетне храбро се взе в ръце и се обади на мъжа си. Бате Димитър пристигна незабавно и без нито една излишна дума пое необходимите грижи, стегна багажа от квартирата, плати на хазаите някакъв подозрителен борч и простичко рече на Иван: