Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Музикантите подхванаха кючек и новобранецът издърпа Мариана да танцуват. На Ванко му призля и той замижал се измъкна навън… въпреки че всъщност всички се намираха навън. Провря се през дупка в брезента, разклати захранващите кабели на лампите под празничния навес и облаци насекоми се люшнаха подир крушките. Стори му се по-свободно за дишане. Концентрира се върху цвърченето на прилепите, тръгна с бърза крачка между телената ограда на близкия двор и платнището, зад което продължаваше да вижда танцуващата двойка, макар да бе невъзможно да прониже с поглед брезента… Сигурно това бе някаква измислица на ума.
Пое си въздух със съскане. Загърбил празненството, в ушите му продължаваха да звънкат наздравици, да ехтят подвиквания, да пищи кларнет. Извивките на кючека дълго го преследваха.
Цяла нощ не спа и сутринта посрещна слънцето. И чак когато видя оранжевите му септемврийски лъчи, някак му олекна. Изречението „обичам Мариана“ стана кухо и погина като есенната шума по дърветата.
Но нещо, нещичко — все пак остана. Иначе не би му било приятно, когато — без да търси нарочно среща, — виждаше девойката из махалата.
Та нима обичта наистина някога умира? Нима е тя като есенно листо или нещо друго смъртно?
А с каракачанката продължиха да бъдат приятели. Чак до онзи момент, когато мама Валентина реши да се преместят да живеят другаде. Кой знае защо, тя не прие поканата на Елена да останат на етажа на покойната баба Стана. Нещо външно се бе приплъзнало между двете жени. Огорчени, но не една от друга, те си казаха „довиждане“.
Този път и Иван има̀ възможността да се сбогува.
И не можа да реши кое е по-доброто: внезапна загуба или предизвестена раздяла, подчертана накрая с тъжното:
„Довиждане. Някой ден… пак“.
► Кашеп, светът от реалността на змейовете, сегашно време:
На следващия ден преминалите тренировъчния щурм не излязоха на полигона. Състоя се подробен анализ на грешките и постиженията, показани бяха правилните действия в онези ситуации, в които войниците бяха сбъркали, отрядите веднъж-дваж повториха проблемните тактически елементи.
В края на занятието отряди и дружини се запознаха със зачислените към тях бойни магове, които произнесоха речи-уверения, че ще овардят войскарите от огнеплюйки атълански, злоотровен пушек и всякакви вражи подлогнусотии. Бойците слушаха, седнали върху напечената земя в сянката на платнищата от белонска паяжина, и се стараеха да запомнят тотемите на „своите“ вълшебници.
Сетне прозвуча „отбой“. Офицерите почти насила подгониха редниците да излизат в отпуска, че да се разведрят в извънгарнизонните станове. Напомниха им да помислят и да преценят силите и волята си, всеки сам за себе си. За последен път на войниците се даваше право да избират — ще тръгнат ли на Поход, в който рискуват да загубят живота си, или ще подпомагат офанзивата като резерваци и обозници.
Или ще се върнат у дома, кой откъде е.
В списъка за отпуски бе дошъл ред и на Дичо, който по навик се обади да напомни на квирина Ндрангнекх, че няма какво да търси в катуните. Ала този път дванадесетникът нямаше настроение да слуша обяснения.
— Вънкай оттук, Расуау! — като никога се озъби той. — Небива само в Лагера да тукаш! Защо не волноизлизаш никак?! Нехубаво е тъй! Иди, намери жена, винопий, дозахласиграй на костици, душовесели се, умопотули и скорозабрави войната — до Янкул-изгрев време. Марш!
— Гари…
— Бържеизчезвайте и двамината. И дълбокопомислете до Янкул-заран, волеготови ли сте да смъртоумрете, ако ви е Съдба.
— Няма какво да мисля, Ндран…
— По-сетне, Расуау. По-сетне. Такъв е редът.
— Значи… скоро е настъплението?
Квиринът съвсем по човешки вдигна рамене и грубовато ги избута от бараката.
Както всички отпускари, чифтаците оставиха в Лагера основното си оръжие — щитове и алебарди, също връхната броня — коруба, остра на гърдите като кил на птичи скелет, както и дребен полеви багаж. В случай на внезапна тревога оръжието, торбите и другото имущество щяха да вземат оставащите в гарнизона бойци. Излизащите навън получиха зашити в плат дървени дъсчици с указание накъде да се изнасят в търсене на своята част. Двамата другари окачиха на шиите си подобни на шишаркови цветя медальони, представляващи разрешителни за напускане на Лагера, а записаните заповеди пъхнаха в пазвите. Тръгнаха по леки ризници, сгънаха шлемовете и ги пристегнаха за коланите си. За по-удобно преметнаха на гръб ножниците с пехотните мечове.