Избрани творби (Един живот, новели и разкази)
- Автор: Мопасан Ги дьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби (Един живот, новели и разкази)». Краткое содержание книги:
Влязоха в широката готварница на хотела — и германецът поиска да му бъде представено позволителното за пътуване, подписано от командуващия генерал и съдържащо имената, отличителните белези и професията на всеки пътник, внимателно разгледа всички, като сравняваше лицата с вписаните за тях данни.
После изведнъж каза: „Тобре“ и си отиде.
Пътниците въздъхнаха с облекчение.
Те пак бяха огладнели и поръчаха вечеря, за чието приготвяне бе нужен половин час — и докато две прислужници изглеждаха заети с тая задача, пътниците отидоха по стаите, които се намираха от двете страни на един дълъг коридор, на дъното на който имаше стъклена врата, обозначена с твърде изразителен номер.
Когато наближи време за вечеря, собственикът на странноприемницата се яви. Той беше бивш търговец на коне, пълен човек, страдащ от астма, непрекъснато имаше свирения и хъркания в гърлото и говореше с дрезгав глас. Бащиното му име беше Фоланви.
Той запита:
— Госпожица Елизабет Русе?
Лоената топка трепна и се обърна:
— Аз съм.
— Госпожице, пруският офицер желае веднага да ви говори.
— На мене?
— Да, ако вие наистина сте госпожица Елизабет Русе.
Тя се смути, помисли един миг — после заяви решително:
— Възможно е, но няма да отида.
Около нея настъпи раздвижване: всички разискваха, стараеха се да открият причината на тая заповед. Графът се приближи:
— Не сте права, госпожице, тъй като вашият отказ може да създаде големи затруднения не само на вас, но дори и на всички ваши спътници. Никога не трябва да се упорствува срещу ония, които са по-силни от нас. Тази покана не представлява сигурно никаква опасност — отнася се вероятно до някаква пропусната формалност.
Всички се присъединиха към него — молеха я, настояваха, увещаваха я — и най-сетне успяха да я убедят, тъй като се опасяваха от усложненията, които биха последвали от една безразсъдна постъпка.
Най-после тя каза:
— За вас, разбира се, го правя!
Графинята взе ръката й:
— И ние ви благодарим за това.
Тя излезе. Почакаха я, за да отидат да се хранят.
Всеки съжаляваше, че не е бил повикан на мястото на тая буйна и сприхава жена — и на ум си подготвяше блудкавостите, които щеше да изрече, в случай че и него биха повикали.
След десет минути обаче Лоената топка се завърна запъхтяна, изчервена до задушаване и раздразнена до крайност. Тя мърмореше:
— Ах, негодникът! Негодникът!
Всички побързаха да узнаят какво е станало, но тя нищо не каза. И тъй като графът настояваше, тя отговори с голямо достойнство:
— Не, това не се отнася до вас, не мога да говоря за това.
Тогава всички насядаха около един висок супник, от който се разнасяше приятен дъх на зеле. Въпреки преживяната тревога вечерята протече весело. Ябълковото вино беше хубаво: семейство Лоазо и двете монахини го предпочитаха, понеже бе по-евтино. Другите поръчаха истинско вино, а Кордюне поиска бира. Той отпушваше по особен начин бутилката, за да се получи много пяна, разглеждаше налятото питие, като наклоняваше чашата, която след това повдигаше и поставяше между лампата и очите си, за да прецени добре цвета на бирата. Когато пиеше, дългата му червеникава брада, чийто цвят напомняше цвета на неговото любимо питие, сякаш потръпваше от наслада; той изкривяваше очи, за да не изпуска от погледа си голямата бирена чаша — и като че ли изпълняваше най-важната функция, за която бе роден. Човек би казал, че вътре в себе си той намира някаква близост и дори някакво сродство между двете най-големи страсти, които изпълваха целия му живот: бирата и Революцията. И сигурно не можеше да се наслаждава от едната, без да мисли за другата.
Господин и госпожа Фоланви вечеряха на края на масата. Господин Фоланви, който пъхтеше като повреден локомотив, се задъхваше и не можеше да говори през време на храненето: жена му обаче никога не млъкваше. Тя разказа всичките си впечатления от пристигането на прусаците — какво вършели, какво приказвали, като се гнусеше от тях и ги ненавиждаше, първо, защото й струваха пари и, второ, защото имала двама сина във войската. Като говореше, тя се обръщаше главно към графинята — поласкана, че разговаря с една знатна дама.
Понякога снишаваше глас, за да каже някои деликатни неща, а съпругът й от време на време я прекъсваше:
— По-добре ще бъде да не приказваш повече, госпожа Фоланви.
Но тя не обръщаше никакво внимание на това и продължаваше:
— Да, госпожо, тия хора само ядат картофи и свинско месо, и после пак — свинско месо и картофи. И да не мислите, че обичат чистотата? О, не! Навсякъде си оставят боклука — прощавайте за израза. А пък да ги видите на упражнение по цели часове и дни, събрани всички на полето: маршируват напред-назад, завиват на една страна, завиват на друга страна.