Избрани творби (Един живот, новели и разкази)
- Автор: Мопасан Ги дьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби (Един живот, новели и разкази)». Краткое содержание книги:
— Много бих искала да видя вас на негово място — каза тя. — Хубаво щяхте да я докарате! Вие му изневерихте на тоя мъж! Ако бяхме управлявани от нехранимайковци като вас, човек би трябвало да бяга от Франция!
Корнюде, невъзмутим, се усмихваше презрително и високомерно. Вече се чувствуваше, че ще се стигне до препирни с повишен тон, но в този момент графът се намеси и успокои, не без усилие, раздразнената жена, като заяви авторитетно, че всяко искрено мнение заслужава да бъде зачитано. През това време графинята и жената на индустриалеца, които таяха в душата си безразсъдната омраза на аристократите към Републиката и инстинктивната обич, която изпитват всички жени към изпълнените с блясък деспотични управления, почувствуваха неволно симпатия към тая изпълнена с достойнство проститутка, чиито чувства така много приличаха на техните.
Кошницата бе вече изпразнена. Десетте пътника бяха успели без затруднение да се справят с всичко, което имаше в нея, и съжаляваха, че не е по-голяма. Разговорът продължи още известно време, но вече не така оживен, откакто бяха престанали да се хранят.
Нощта настъпваше, тъмнината постепенно ставаше все по-голяма, а студът — по-чувствителен, когато човек се е нахранил — караше Лоената топка да потръпва въпреки своята тлъстина. Тогава госпожа дьо Бревил й предложи топлилника си, в който няколко пъти от сутринта бяха добавяли гориво — и тя веднага прие, защото чувствуваше краката си измръзнали. Госпожите Каре-Ламадон и Лоазо дадоха своите топлилници на монахините.
Кочияшът бе запалил фенерите си. Те хвърляха ярка светлина върху облака от пара, който се носеше над изпотените задници на конете — както и върху снега, чиято пелена сякаш се разгъваше под бягащите отблясъци на фенерите.
Вече нищо не се виждаше в колата. Но изведнъж настана някакво раздвижване между Лоената топка и Кордюне. На Лоазо, който се взираше непрекъснато в тъмнината, му се стори, че тоя дългобрад човек внезапно се отмества — сякаш бе получил безшумен, но чувствителен удар.
В далечината по пътя се появиха светли точки. Това бе Тот. Бяха пътували единадесет часа, които заедно с часовете, дадени за отдих и нахранване на конете, правеха четиринадесет. Влязоха в града и спряха в хотел „Дю комерс“.
Вратата на пътническата кола се отвори. Един добре познат звук накара всички пътници да изтръпнат: това бе тракане на сабя по земята. Изведнъж се чу гласът на един германец, който извика нещо.
Макар че пътническата кола бе спряла, никой не слезе от нея: като че ли пътниците очакваха да бъдат избити при излизането си. Тогава се показа кочияшът с фенер в ръка и внезапно освети до дъното на колата двете редици хора с изплашени лица и с разтворени от изненада и ужас очи и уста.
До кочияша стоеше силно осветен един германски офицер — висок, извънредно тънък и рус млад човек, стегнат в униформата си като момиче в своя корсет, наклонил настрана плоската си и лъскава фуражка, която го правеше да прилича на портиер от английски хотел. Прекалено удължените му мустаци, с дълги прави косми, се изтъняваха безкрайно от всяка страна и завършваха с по един рус косъм — толкова тънък, че не му се виждаше краят. Те като че ли натежаваха над ъглите на устата му и опъвайки лицето, очертаваха по една падаща гънка над устните.
Той покани на френски език с елзаски акцент пътниците да излязат от колата, като каза сурово:
— Шелаете ли да слесете, коспожи и коспода?
Двете монахини първи се подчиниха с покорността на свети девици, свикнали на всякакъв вид послушания. Подир тях се появиха графът и графинята, последвани от индустриалеца и жена му, а след това — от Лоазо, който буташе пред себе си едрата си половина.
Когато стъпи на земята, Лоазо поздрави офицера:
— Добър вечер, господине.
Той каза това повече от предпазливост, отколкото от учтивост. Офицерът, с нахалство, присъщо на всевластните хора, го погледна, без да отговори.
Лоената топка и Кордюне, макар че бяха най-близо до вратичката на пътническата кола, слязоха последни — важни и високомерни пред неприятеля. Пълната жена се стараеше да се владее и да бъде спокойна, а Кордюне мачкаше тревожно, с леко потреперваща ръка, дългата си червеникава брада. Те искаха да запазят своето достойнство, тъй като схващаха, че при подобни срещи всеки представлява до известна степен отечеството си. И двамата бяха еднакво възмутени от угодническото държане на своите спътници: тя се стремеше да се покаже по-горда от почтените жени, с които пътуваше, а той чувствуваше, че трябва да дава пример на другите, и с цялото си държане продължаваше своята мисия на съпротива, започнала с повреждането на пътищата.