Аз съм номер четири

Земята е влажна от топящия се сняг. Държа ръката на Сара в своята, докато мълчаливо минаваме през гората, на километър и половина от хотела. Сам и Марк ни водят, като следват калните стъпки, които са оставили няколко часа по-рано. Пред нас виждам малко сечище, в средата на което е положено тялото на Анри върху широка дъска. Увит е в сивото одеяло, издърпано от леглото му. Отивам при него. Сара ме следва и слага ръка на рамото ми. Останалите стоят зад мен. Дърпам надолу одеялото, за да го видя. Очите му са затворени, лицето му е пепелявосиво, а устните му са сини от студа. Целувам го по челото.

— Какво искаш да правиш, Джон? — пита Шест. — Ако искаш, можем да го заровим. Можем и да го кремираме.

— Как можем да го кремираме?

— Мога да създам огън.

— Мислех, че можеш да управляваш само времето.

— Не времето. Природните стихии.

Поглеждам към нежното й лице, на което е изписана загриженост, но и притеснение, защото трябва да тръгнем, преди да пристигнат подкрепления. Не отговарям. Поглеждам настрани, прегръщам Анри за последен път с лице, близо до неговото, и се изгубвам в мъката си.

— Толкова съжалявам, Анри — прошепвам в ухото му. Затварям очи. — Обичам те. И аз не бих пропуснал и секунда от всичко това. За нищо на света — прошепвам. — Ще те върна. Някак ще те върна на Лориен. Винаги сме се шегували за това, но ти наистина беше моят баща, най-добрият баща, който бих могъл да си пожелая. Никога няма да те забравя, нито за минута, докато съм жив. Обичам те, Анри. Винаги съм те обичал.

Пускам го, дръпвам обратно одеялото върху лицето му и го полагам внимателно на дъската. Изправям се и прегръщам Сара. Тя не ме пуска, докато не спирам да плача. Изтривам сълзите с опакото на ръката си и кимвам към Шест.

Сам ми помага да махна клонките и листата и след това слагаме тялото на Анри на земята, така че да не смесим пепелта на Анри с нищо друго. Сам запалва ръба на одеялото, а оттам Шест разпалва огъня. Гледаме го как гори, очите на никого не остават сухи. Дори Марк плаче. Никой не изрича и дума. Когато пламъците изгасват, събирам пепелта в металната кутия от кафе, която Марк бе достатъчно предвидлив да донесе от хотела. Ще намеря нещо по-добро веднага щом спрем. На връщане слагам кутията върху таблото на пикапа на Сам. Утеха ми е да знам, че Анри все пак ще пътува с нас и ще бди над пътя, докато напускаме поредния град, както двамата сме правили толкова много пъти досега.

Натоварваме вещите си отзад на пикапа. Наред с нещата на Шест и моите Сам е сложил и две свои раници. Това ме обърква отначало, но после разбирам, че с Шест вече са се разбрали той да дойде с нас. А това ме радва. Със Сара се връщаме в хотелската стая. В момента, в който се тръшва вратата, тя хваща ръката ми и ме обръща към себе си.

— Разбиваш ми сърцето — казва тя. — Точно сега искам да съм силна заради теб, но мисълта, че напускаш, ме убива.

Целувам я по главата.

— А моето сърце е вече разбито — казвам аз. — Веднага щом се установя, ще ти пиша. И ще направя всичко възможно да ти се обаждам, когато съм сигурен, че е безопасно.

Шест си подава главата от вратата.

— Наистина трябва да тръгваме — казва тя.

Кимвам. Тя затваря вратата. Сара вдига лице към моето и се целуваме, докато стоим там, в хотелската стая. Мисълта, че могадорианците може да се върнат, преди да сме тръгнали, и че с това отново ще застраша живота й, е единственият източник на сила, който мога да намеря. Иначе бих се сринал. Иначе бих останал завинаги.

Бърни Косар все още лежи и чака в края на леглото. Започва да маха с опашка, когато го вземам внимателно в ръце и го отнасям в пикапа. Шест пали двигателя и го оставя на нулева. Обръщам се, поглеждам хотела и ми става мъчно, понеже това не е къщата, а за нея знам, че никога повече няма да я видя. Нейните белещи се дъски, счупени прозорци, черни шинди, изметнати от прекомерното излагане на слънце и дъжд. Прилича на рай, казах веднъж на Анри. Но това повече няма да бъде истина. Това е изгубеният рай.