Аз съм номер четири
- Автор: Лор Питтакус
- Серия: the lorien legacies #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-846-2
- Переводчик: Лилия Трендафилова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Аз съм номер четири». Краткое содержание книги:
Седя в тревата и държа Анри, докато заглъхва и последният топ. Болката напуска собственото ми тяло и със студа на нощта усещам как аз самият започвам да изчезвам. Луната и звездите светят над нас. Чувам кикотене, понесено от вятъра. Ушите ми се настройват да го чуят. Обръщам глава. Замаян и с размазан поглед виждам на девет метра от себе си разузнавач. Дълъг шлифер, шапка, спусната над очите. Сваля шлифера, маха шапката и разкрива бледа, плешива глава. Посяга към задницата на колана си и вади ловен нож, чието острие е поне тридесет сантиметра дълго. Затварям очи. Вече не ме интересува. Дрезгавото дишане на разузнавача се приближава на три метра от мен, на метър и половина. После стъпките спират. Скаутът изсумтява от болка и започва да се дави.
Отварям очи, разузнавачът е толкова близо, че мога да го помириша. Ножът пада от ръката му, а там, в гръдния му кош, където, предполагам, би трябвало да се намира сърцето му, стърчи дръжката на касапски нож.
Ножът е издърпан. Разузнавачът пада на колене, рухва настрани и експлодира в облак пепел. Зад него с нож в треперещата си дясна ръка и сълзи в очите стои Сара. Тя пуска ножа, спуска се към мен и ме прегръща, докато аз прегръщам Анри. Държа Анри, докато собствената ми глава се отпуска и светът избледнява в съвършена празнота. Равносметката от войната: училището е разрушено, дърветата са повалени, тревата на игрището е осеяна с купчини пепел, а аз продължавам да прегръщам Анри. И Сара ме прегръща мен.
Глава 34
Проблясват картини и всяка от тях носи своята тъга или усмивка. Понякога и двете. В най-лошия случай е непрогледно и заслепяващо черно, а в най-добрия — щастие, толкова ярко, че очите те заболяват да го гледаш как идва и си отива, непрестанно превключвано като някакъв невидим прожектор от безплътна ръка. Една картина, след това друга. Кухото щракване на обтуратора. Сега спри. Задръж кадъра. Откъсни го, притисни го до себе си и бъди проклет за това, което виждаш. Анри винаги казваше: цената на един спомен е тъгата, която той носи.
Топъл летен ден в студената трева, слънцето е високо в безоблачното небе. Въздухът приижда от океана, носи свежестта му. Един мъж отива до къщата с куфарче в ръка. Млад мъж, с късо подстригана кафява коса, току-що избръснат, облечен спортно. Личи някаква нервност в начина, по който прехвърля куфарчето си от едната в другата ръка, и в тънкия слой пот, който покрива челото му. Чука на вратата. Дядо ми отговаря, отваря вратата, за да влезе мъжът, и я затваря след него. Продължавам да лудувам из двора. Хадли променя формата си, лети, заляга, напада. Боричкаме се един с друг и се смеем, докато не започва да ни боли. Денят преминава както само времето в ръцете на дете може — в безразсъдната всеотдайност на всесилието на детството, на неговата невинност.
Минават петнадесет минути. Може би по-малко. На тази възраст един ден може да премине като цяла вечност. Вратата се отваря и затваря. Вдигам поглед. Дядо ми стои до мъжа, когото видях да се приближава, и двамата са свели поглед към мен.
— Искам да ти представя един човек — казва той.
Вдигам се от тревата и пляскам с ръце, за да изтръскам калта.
— Това е Брендън — казва дядо ми. — Той е твоят сепан. Знаеш ли какво означава това?
Поклащам глава. Брендън. Това беше името му. След всички тези години да си припомня чак сега!
— Означава, че отсега нататък ще прекарва много време с теб. Двамата заедно; означава, че сте свързани. Определени сте един за друг. Разбираш ли?
Кимвам, отивам до мъжа и му подавам ръка, както много пъти съм виждал възрастните да правят. Мъжът се усмихва и пада на коляно. Взема малката ми длан в своята дясна ръка и затваря пръстите си около нея.
— Приятно ми е да се запознаем, господине — казвам.
Ярки, нежни очи, пълни с живот, поглеждат в моите, сякаш ми дават обет, връзка, но аз съм прекалено малък, за да знам какво означава този обет или връзка.
Той кимва и слага лявата си ръка върху дясната, а моята миниатюрна ръка се изгубва някъде по средата. Кима ми, все още усмихнат.
— Мило мое дете — казва той, — удоволствието е изцяло мое.
Изведнъж се събуждам. Лежа по гръб. Сърцето ми препуска и аз се задъхвам, сякаш съм тичал. Очите ми остават затворени, но по дългите сенки и свежестта на въздуха в стаята мога да позная, че слънцето е изгряло току-що. Болката се завръща, крайниците ми все още тежат. С болката идва и друга болка, много по-силна, от каквото и да е физическа злополука, която би могла да ме сполети: споменът за изминалите часове.