Аз съм номер четири

Тя ме прегръща, ръката й подхваща главата ми откъм тила. Опитвам се да седна. Успявам да стигна до половината със собствени сили, а нататък ми помага Сара, като внимателно подкрепя гърба ми, без да докосва прободната рана. Прехвърлям краката си над ръба на леглото и се пресягам надолу, за да опипам белезите около глезена си, преброявам ги с връхчетата на пръстите си. Все още са само три и така разбирам, че Шест е оцеляла. Вече бях приел съдбата да прекарам остатъка от живота си в самота, да бъда странстващ скитник, който няма къде да отиде. Но няма да съм сам. Шест все още е тук, все още е с мен, моята връзка с един отминал свят.

— Шест добре ли е?

— Да — казва тя. — Прободоха я и я простреляха, но изглежда, че сега е добре. Не мисля, че щеше да оцелее, ако Сам не я беше пренесъл до пикапа.

— Къде е?

— В съседната стая със Сам и Марк.

Изправям се. Болката в мускулите и ставите ме спира, целият съм схванат и всичко ме боли. Облечен съм в чиста тениска и боксьорски гащета. Кожата ми е свежа и ухае на сапун. Раните ми са почистени и превързани, някои от тях са зашити.

— Ти ли направи всичко това? — питам аз.

— Общо взето. Шевовете бяха трудни. Имахме за пример само тези, които Анри ти беше направил на главата. Сам помогна.

Поглеждам към Сара, която седи на леглото с крака, прибрани под нея. Нещо друго привлича вниманието ми, малко тяло, което се размърдва под одеялото в края на леглото. Напрягам се, а в съзнанието ми се завръщат невестулките, които фучаха из физкултурния салон. Сара вижда какво гледам и се усмихва. Пропълзява на ръце и крака до края на леглото.

— Тук има някой, който иска да ти каже здрасти — казва тя, хваща ъгъла на одеялото и нежно го отгръща, за да ми покаже непробудно заспалия Бърни Косар. По дължината на предния му крак е сложена метална шина, а тялото му е покрито с рани и разрези, които като моите са почистени и вече заздравяват. Очите му се отварят бавно и се фокусират, очи, обрамчени в червено, пълни с умора. Главата му остава на леглото, но опашката му се размахва леко и нежно затупква по матрака.

— Бърни — казвам аз и падам на колене пред него. Внимателно слагам ръка на главата му. Не мога да спра да се усмихвам, а в очите ми напират сълзи. Малкото му тяло се е свило на кълбо, главата му се е облегнала на предните му лапи, очите му ме наблюдават, белязани и ранени от битката, но все още тук, за да разкажат историята си.

— Бърни Косар, ти оживя. Дължа ти живота си — казвам аз и го целувам по главата.

Сара прокарва ръка по гърба му.

— Занесох го до пикапа, докато Марк те носеше.

— Марк. Съжалявам, че съм се усъмнил и за миг в него — казвам аз.

Тя повдига едно от ушите на Бърни Косар. Той се обръща, подушва ръката й и я близва.