Аз съм номер четири
- Автор: Лор Питтакус
- Серия: the lorien legacies #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-846-2
- Переводчик: Лилия Трендафилова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Аз съм номер четири». Краткое содержание книги:
— Значи, вярно ли е това, което казва Марк, че Бърни Косар е станал десет метра и е убил звяр, почти двойно по-голям от него?
Усмихвам се.
— Звяр, тройно по-голям от него.
Бърни Косар ме поглежда. Лъжец, казва той. Поглеждам надолу и му смигвам. Изправям се отново и се обръщам към Сара.
— Всичко това… — казвам. — Всичко това се случи толкова бързо. Как го приемаш?
Тя кимва.
— Да приемам какво? Това, че съм се влюбила в извънземно, за което разбрах преди около три дена, а после попаднах насред война? Да, приемам го съвсем добре.
Усмихвам й се.
— Ти си ангел.
— Не — казва тя — Аз съм просто едно лудо влюбено момиче.
Тя става от леглото, обгръща ме с ръце и двамата оставаме прегърнати по средата на стаята.
— Ти наистина трябва да напуснеш, нали?
Кимвам.
Тя си поема дълбоко въздух и издиша пресекливо, насилвайки се да не плаче. Тези двадесет и четири часа донесоха повече сълзи, отколкото съм виждал през целия си живот.
— Не знам къде трябва да стигнеш или какво трябва да направиш, но ще те чакам, Джон. Всяка частица от моето сърце ти принадлежи, независимо дали го желаеш, или не.
Притискам я към себе си.
— И моето принадлежи на теб — казвам.
Минавам през стаята. Отгоре на бюрото са Лориенският сандък, три опаковани раници, компютърът на Анри и всичките пари, които последния път изтегли от банката. Вероятно Сара е спасила сандъка от кабинета по трудово. Слагам ръка върху него. Всички тайни, бе казал той. Всичките се пазят вътре. След време ще го отворя и ще ги открия, но сега не му е времето. И какво имаше предвид с това за Парадайс, че идването ни не е било случайно?
— Събра ли ми багажа? — питам Сара, която стои зад мен.
— Да, и това вероятно беше най-трудното нещо, което някога ми се е налагало да правя.
Вдигам раницата от бюрото. Под нея има кафяв плик с моето име, изписано на лицевата му страна.
— Какво е това? — питам.
— Не знам. Намерих го в стаята на Анри. От училището отидохме направо там и взехме каквото можахме. После дойдохме тук.
Отварям плика и изваждам съдържанието му. Всичките документи, които Анри ми бе направил: удостоверения за раждане, карти за социални осигуровки, кредитни карти и т.н. Преброявам ги. Седемнадесет различни самоличности, седемнадесет различни възрасти. Най-отпред има лепящо листче с почерка на Анри. На него пише: „За всеки случай“. След последния лист има още един запечатан плик, на който Анри е написал името ми. Писмо, вероятно онова, за което говореше, преди да умре. Нямам сили да го прочета сега.
Поглеждам през прозореца на хотелската стая. От ниските сиви облаци над нас се сипе лек снежец. Едва ли ще се задържи, земята е прекалено топла. Колата на Сара и синият пикап на бащата на Сам са паркирани на площадката един до друг. Докато стоя и ги гледам, на вратата се почуква. Сара я отваря и в стаята влизат Сам и Марк. Шест куцука зад тях. Сам ме прегръща, изказва ми съболезнования.
— Благодаря ти — казвам аз.
— Как се чувстваш? — пита Шест. Вече не носи костюма, а дънките, с които я видях за пръв път, и една от фланелите на Анри.
Свивам рамене.
— Добре съм. Боли ме и съм се схванал. Тялото ми тежи.
— Тежестта е заради камата. Постепенно обаче ще изчезне.
— Много зле ли те намушкаха? — питам.
Тя си вдига блузата и ми показва рана от предната си страна, а после другата откъм гърба. Като цяло била намушкана три пъти миналата нощ, ако не броим различните разрези по останалата част от тялото й или огнестрелната рана, която бе оставила дълбока дупка в дясното й бедро и макар сега да бе здраво увита в марля и лейкопласт, бе причината за накуцването й. Казва ми, че сме се върнали прекалено късно, за да подейства лечебната сила на камъка. Удивлява ме фактът, че тя въобще е жива.
Сам и Марк носят дрехите си от предния ден; и двамата са мръсни и покрити с кал, примесена с петна от кръв. И двамата са с натежали клепачи, сякаш сънят все още им предстои. Марк стои зад Сам, докато премества тежестта си от крак на крак с неудобство.
— Сам, никога не съм се съмнявал, че си машина за разрушение — казвам аз.
Той се разсмива неуверено.
— Добре ли си?
— Да, добре съм — казвам. — Ами ти?
— Справям се.
Поглеждам над рамото му към Марк.
— Сара ми каза, че снощи си ме изнесъл от игрището.
Марк свива рамене.
— Радвам се, че помогнах.
— Ти ми спаси живота, Марк.
Той ме поглежда в очите.
— Мисля, че снощи всеки един от нас спаси някого в някакъв момент. Какво да говорим, Шест ме спаси мен на три пъти. А в събота ти спаси двете ми кучета. Мисля, че сме квит.