Вечна любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Желева
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Вечна любов». Краткое содержание книги:
В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, бушува ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал, имат за задача да спасят расата си от гибел.
Рейдж е най-страховитият боец в Братството, а също и най-сексапилният. Излъчването му на филмова звезда му е спечелило прякора „Холивуд“. Но зад привлекателната му външност се крие чудовище. При силен гняв, болка или неудовлетвореност Рейдж приема формата на смъртоносно създание, което той не е в състояние да контролира и всеки, намиращ се около него в този момент, е изложен на истинска опасност…
Мери Лус се озовава в света на вампирите случайно. Застигната от коварна болест, която изпива живота й, тя не търси любовта. Но Рейдж успява да събуди у нея неудържима страст и тя се превръща в единственото същество, което е способно да укроти звяра в него. За да я задържи до себе си и да я спаси от болестта, той е готов на отчаяни жертви. А в това време враговете им стягат обръча си около тях…
***
- Ето, това е - каза Тормент, когато колата спря пред една елегантна модерна къща. Намираха се в квартал на града, който Джон не познаваше. Сградите бяха разположени далеч от улицата и на голямо разстояние една от друга. Много от тях имаха порти от ковано желязо и прекрасни морави, а в двора им растяха не само кленове и дъбове, но и дървета, чиито имена той не знаеше.
- Затвори очи. Искаше му се да не е облечен в риза, на която липсва едно копче. Може би ако държеше ръцете си пред корема, съпругата на Тормент нямаше да забележи.
- Господи... ами ако имаха деца? Щяха да му се подиграват...
- Имате ли деца?, описа думите със знаци, без да се замисли.
- Какво, синко?
- Джон порови в джобовете си и извади няколко сгънати листа хар-тия. Намери химикалката си, написа бързо думите и обърна листа към Тормент.
- Воинът застана неподвижно и погледна към къщата си, а суровото му лице се напрегна, сякаш се страхуваше от онова, което бе вътре.
- Може да имаме дете. След малко повече от година. Моята Уелси е бременна, но нашите жени раждат много трудно. - Тормент поклати глава и стисна силно устни. - С годините започваш да се страхуваш от бремен-ността. Тя ни отнема нашите съпруги като проклет крадец. Честно казано, бих предпочел да нямам деца, отколкото да я загубя. - Прочисти гърлото си. - Както и да е, хайде да влезем. Ще вечеряме, а после ще ти покажа всичко в центъра за обучение.
Натисна бутона на дистанционното за гаражната врата и слезе от колата. Докато Джон измъкваше куфара си от задната седалка, мъжът извади бегача от багажника. Двамата влязоха в гаража и Тормент включи осветлението.
- Ще оставя колелото ти тук до стената, става ли? Джон кимна и се огледа. Вътре имаше лимузина „Волво" и „Шевролет" с подвижен таван от 1960 година. Джон остана с отворена уста. Тормент се засмя тихо.
- Защо не отидеш да му кажеш „здрасти"?
Джон пусна куфара си и отиде до шевролета, замаян от вълнение. Посегна, сякаш искаше да погали гладката повърхност, но после отдръпна ръка.
- Не, пипни я. Той обича да му обръщат внимание.
О, колата беше прекрасна. Блестяща, съвсем бледосин металик. И гюрукът беше смъкнат, така че можеше да види какво има вътре. Белите седалки бяха разкошни. Воланът блестеше. Цялото табло беше в кръгли циферблати. Можеше да се обзаложи, че двигателят трещи като гръмотевица, когато го запалиш. И сигурно миришеше на ново масло, когато включиш парното.
Погледна Тормент. Струваше му се, че очите му ще изхвръкнат от орбитите. Искаше му се да може да говори, само за да му каже колко специален е автомобилът.
- Да, красавец е, нали? Сам го поправих. Ще го вдигна на трупчета през зимата, но може би ще излезем с него до центъра за обучение тази вечер, какво ще кажеш? Студено е, но ще си облечем топли дрехи.
Лицето на Джон светна. Той продължи да се усмихва, когато тежката ръка на мъжа прегърна слабите му рамене.
- Хайде да те нахраним, синко.
Тормент взе куфара и двамата тръгнаха към вратата, до която бе подпряно колелото на Джон. Влязоха в къщата и ги лъхна миризмата на мексиканска храна - силна и остра.
Носът на Джон бе ужасен. Стомахът му се сви. По дяволите, нямаше да може да хапне нищичко от това. Ами ако съпругата на Тормент се обидеше?
На пътя им застана изумителна червенокоса жена. Беше висока най-малко метър и осемдесет, кожата й бе фина като бял китайски порцелан и носеше свободна жълта рокля. Косата й бе направо невероятна - вълните се спускаха като река от върха на главата й почти до кръста.
Джон сложи ръка на корема си, за да скрие липсващото копче.
- Как е моят хелрен? - каза жената, подавайки устни за целувка на Тормент.
- Добре съм, лийлан. Уелси, това е Джон Матю. Джон, това е моята шелан.
- Добре дошъл, Джон. - Тя протегна ръка. - Толкова се радвам, че ще останеш при нас.
Джон се ръкува с нея и бързо върна ръка на кръста си.
- Хайде, момчета. Вечерята е готова.
Цялата кухня беше в черешово червени шкафчета, гранитни плотове и блестящо черна кухненска техника. В една остъклена ниша имаше кръгла маса от стъкло и метал и три стола. Всичко изглеждаше чисто ново.
- Вие двамата сядайте - каза Уелси. - Аз ще донеса храната. Джон погледна към мивката. Беше от бял порцелан с медна батерия, която се извиваше високо и грациозно.
- Искаш да се измиеш ли? - каза тя. - Върви.
Имаше сапун в малка чинийка и той изми ръцете си, като внимаваше да изчисти всичко, дори чернилката под ноктите си. Двамата с Тормент седнаха, а Уелси дойде с чинии и купи, препълнени с храна. Царевични питки с месо, сирене и лют сос. Тя се върна за още.