Вечна любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Желева
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Вечна любов». Краткое содержание книги:
В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, бушува ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал, имат за задача да спасят расата си от гибел.
Рейдж е най-страховитият боец в Братството, а също и най-сексапилният. Излъчването му на филмова звезда му е спечелило прякора „Холивуд“. Но зад привлекателната му външност се крие чудовище. При силен гняв, болка или неудовлетвореност Рейдж приема формата на смъртоносно създание, което той не е в състояние да контролира и всеки, намиращ се около него в този момент, е изложен на истинска опасност…
Мери Лус се озовава в света на вампирите случайно. Застигната от коварна болест, която изпива живота й, тя не търси любовта. Но Рейдж успява да събуди у нея неудържима страст и тя се превръща в единственото същество, което е способно да укроти звяра в него. За да я задържи до себе си и да я спаси от болестта, той е готов на отчаяни жертви. А в това време враговете им стягат обръча си около тях…
Как ли ще стане?, чудеше се тя. Дали щеше да прегърне жената и да пие от шията й? Господи, дори да не правеше секс с нея, Мери не беше сигурна дали ще може да гледа.
Той целуна ръката й.
- Довери ми се. Така ще е по-добре.
- Ако аз... Ако не мога да се справя...
- Няма да те принуждавам да гледаш. Само че... в това има неизбежна интимност и мисля, че и двамата ще се чувстваме по добре, ако си с мен. Така ще знаеш какво точно се случва. В това няма нищо скрито или непочтено.
Тя кимна.
Добре. Той пое дълбоко дъх.
- Това е житейски факт, който не мога да променя.
Мери спусна ръка по гърдите му.
- Знаеш ли, въпреки че е малко страшно, бих искала да съм аз.
- О, Мери, и аз го искам.
***
Джон погледна часовника си. Тормент щеше да го вземе след пет минути. Вече бе време да слезе. Хвана куфара си с две ръце и тръгна към вратата. Молеше се да не види бледия човек по пътя си или докато чака, но искаше да се срещне с Тормент отвън. Изглеждаше някак по-равно-поставено.
Излезе на тротоара и вдигна поглед към двата прозореца, откъдето се бе взирал навън толкова часове наред. Оставяше гимнастическия дюшек и щангата, както и депозита и наема за миналия месец, защото напускаше. Щеше да му се наложи да влезе набързо вътре за колелото си след пристигането на Тормент, но това щеше да е за последно. Нищо не го задържаше на това място.
Загледа се към улицата, като се чудеше откъде ще дойде мъжът. Питаше се каква ли кола кара, къде живее. И каква ли е жена му.
Треперейки от студ, Джон отново погледна часовника си. Точно девет. Отдясно светна фар. Беше почти сигурен, че Тормент няма да го вземе с мотор. Но беше хубаво да си представя как изчезва в нощта с рева па мощна машина.
Когато харлито мина с ръмжане край него, вдигна поглед към офисите на горещата линия отсреща. Мери не бе идвала на работа както в петък, така и в събота вечерта и той искрено се надяваше, че просто си е взела почивка. Веднага след като се настани, щеше да дойде да я види пак и да се увери, че е добре.
Само че... нямаше никаква представа къде отива. Предполагаше, че ще е някъде наблизо, но кой знае? Може би щеше да отиде далеч, да се махне от Колдуел. Господи, как искаше да започне всичко отначало. Винаги можеше да намери начин да дойде при Мери, дори ако трябваше да вземе автобус.
Минаха още две коли и един камион.
Беше толкова лесно да се изтръгне от жалкото си съществувание. Никой от заведението на Мо не го беше грижа, че напуска, защото помощници в кухнята се намираха под път и над път. И от само себе си се разбираше, че няма да липсва на никого от съседите си. Освен това бележникът му с адреси бе абсолютно празен - нямаше приятели, нито семейство, на което да се обади.
Всъщност дори нямаше бележник с адреси. Нещастник.
Джон огледа себе си, чудейки се колко ли жалък изглежда. Гуменките му бяха толкова захабени, че белите части бяха посивели. Беше облечен чисто, но дънките му бяха на две години, а ризата, най-хубавата, която имаше, изглеждаше като купена от благотворителна разпродажба. Нямаше дори връхна дреха, защото миналата седмица бяха откраднали якето му от заведението на Мо и щеше да му се наложи да спестява, за да си купи друго. Би искал да изглежда по-добре.
Зад ъгъла, малко по-далеч от „Трейд стрийт", се показаха светлините на автомобил, после се насочиха нагоре, сякаш шофьорът внезапно бе настъпил газта. Което не беше добре. Ако някой караше с превишена скорост в този квартал, обикновено бягаше от ченгетата или от нещо още по-лошо.
Джон отстъпи зад една нащърбена пощенска кутия и се опита да стане невидим, но черният рейндж роувър спря рязко пред него. Тъмни стъкла. Здрави хромирани джанти. Вътре трещеше „Джи юнит", рапът звучеше толкова силно, че сигурно се чуваше из целия квартал.
Джон грабна куфара си и се запъти към сградата. Дори да налетеше на бледия човек, вътре щеше да е на по-сигурно място, отколкото близо до този наркодилър, който се перчеше с роувъ - ра. Вече буташе входната врата, когато музиката спря.
- Готов ли си, синко?
Като чу гласа на Тормент, Джон се обърна. Мъжът заобикаляше колата отпред и в мрака изглеждаше целия изтъкан от заплаха - широкоплещеста фигура, от която разумните хора бягат.
- Синко? Ще тръгваме ли?
Тормент пристъпи в слабата светлина на уличната лампа и погледът на Джон беше привлечен от лицето му. Господи, беше забравил колко страшен изглежда с военната подстрижка и тази квадратна челюст.
Може би не трябва да тръгвам с него, помисли си Джон. Изборът му беше продиктуван от страх и щеше да го доведе до още по-големи проблеми. Дори не знаеше къде отива. Хлапетата като него можеха да намерят края си в реката, ако влизаха доброволно в подобни коли. С мъж като този.