Споделена любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #4
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вера Паунова
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Споделена любов». Краткое содержание книги:
В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, бушува ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал, имат за задача да спасят расата си от гибел.
Бъч О’Нийл е боец по природа. Бивш полицай, той е единственият човек, който някога е бил допуснат до вътрешния кръг на Братството на черния кинжал. Но той иска да проникне още по-дълбоко в света на вампирите и да се включи във войната с лесърите. Бъч няма нищо за губене. Сърцето му принадлежи на жена-вампир, аристократична красавица, недостижима за него. Но ако не може да притежава Мариса, поне може да се бие рамо до рамо с братята…
Докато рискува живота си, за да спаси цивилен вампир от лесърите, Бъч попада в плен. Захвърлен да умре, той е открит като по чудо от братята…
Мариса дава всичко от себе си, за да върне Бъч към живота. Но дори нейната любов може би не е достатъчна, за да го спаси…
- Добре. Това е добре - Бет взе ръката й в своята. - Всичко ще бъде наред, сигурна съм. Просто трябва да опитате отново. Сега, когато с болката е свършено, за теб ще бъде много по-лесно.
Мариса се загледа в тъмносините очи на кралицата. И си даде сметка, че през целия си живот никога не беше обсъждала проблемите си така открито с когото и да било. Всъщност... никога досега не беше имала приятелка. А точно такава й се струваше Бет в този момент. Приятелка.
- Знаеш ли какво? - промълви тя.
- Какво?
- Много си мила. Разбирам защо Рот поиска да се обвърже с теб.
- Както казах и преди, ще направя всичко, за да ти помогна.
- Вече го стори. Тази вечер... - Мариса се прокашля. - Може ли да... да изпробвам панталоните?
- Разбира се.
Мариса вдигна вързопа с дрехи, извади чисто бельо от едно чекмедже и отиде в банята.
Когато се върна в стаята, беше облечена с тънък черен панталон и поло. И час по час плъзваше поглед по тялото си. Изглеждаше много по-дребна без обичайните пластове плат.
- Какво е усещането? - попита Бет.
- Странно. Леко. Свободно - Мариса направи няколко крачки, както си беше боса. - И сякаш съм гола.
- По-слаба си от мен, така че са ти малко широки. Но ти стоят страхотно.
Мариса се върна в банята и застана пред огледалото.
- Мисля, че ми харесват.
Когато се върна в Дупката, Бъч отиде право в стаята си и пусна душа. Без да пали лампата, защото нямаше никакво желание да вижда колко пиян и уплашен беше все още, той се пъхна под струята, с надеждата, че ледената вода ще му помогне да изтрезнее. С несигурни ръце натърка тялото си със сапун, без да поглежда надолу, когато стигна до интимните си части. Просто не можеше. Знаеше какво отмива от тялото си и гърдите му горяха при мисълта за кръвта по бедрата на Мариса.
Господи... гледката здравата го беше разтърсила. Още повече го бе потресло онова, което направи след това. Представа нямаше защо облиза кръвта, нито откъде се пръкна подобна идея в главата му. Просто в този миг това му се стори правилно.
О, по дяволите! Не можеше да мисли за това сега.
Бързо си насапуниса косата. Също толкова бързо я изплакна. И излезе изпод душа. Без да си прави труда да се избърше, той прекоси стаята, оставяйки мокра диря след себе си, и седна на леглото. Студеният въздух пронизваше мократа му кожа, но това му се струваше заслужено наказание. Подпря брадичка на ръката си и в този миг забеляза купчината дрехи, които Мариса беше свалила от тялото му по-рано тази нощ. А после и нейната рокля, захвърлена на пода.
Отново погледна към своите дрехи... но те всъщност не бяха негови, нали? Нито костюмът, нито ризата... нито дори чорапите и обувките. Нищо, което носеше по себе си, не му принадлежеше.
Хвърли поглед към часовника на китката си, свали го и го пусна на пода.
Живееше в чужда къща. Харчеше чужди пари. Нямаше работа, нито бъдеще. Беше домашен любимец, когото гледаха добре, но не и мъж. И колкото и да обичаше Мариса, онова, което се беше разиграло преди малко на моравата, доказваше извън всякакво съмнение, че нещата между тях няма да се получат. Връзката им беше самоунищожителна, особено за нея - тя беше объркана, обвиняваше се за неща, за които нямаше никаква вина, страдаше... и всичко това заради него. По дяволите, тя заслужаваше много повече. Заслужаваше... мамка му, заслужаваше Ривендж, аристократа с гъстата кръв. Рив щеше да се грижи за нея, да й дава онова, от което тя се нуждае, да излиза с нея в обществото, да й бъде партньор в продължение на векове.
Бъч се изправи, отиде до дрешника и извади един спортен сак „Гучи"... после осъзна, че не иска да вземе абсолютно нищо от този живот, когато си тръгне.
Захвърляйки сака настрани, той облече пуловер и дънки, нахлузи чифт маратонки и взе стария портфейл и ключовете, които носеше у себе си, когато се премести да живее при Вишъс. При вида на оплетените ключове, които висяха от простичката метална халка, той си спомни, че така и не си беше дал труда да направи нещо с предишния си апартамент. Оттогава беше минало много време, собственикът несъмнено отдавна бе разбил вратата и бе изхвърлил нещата му. Но Бъч така или иначе не изгаряше от желание да се връща там.
Той остави ключовете и излезе от стаята... само за да се сети, че няма кола. Погледна към краката си. Явно трябваше да стигне пеша до шосе 22 и там да спре някого на автостоп.
Нямаше представа нито къде отива, нито какво ще прави. Знаеше само, че напуска и братята, и Мариса и това бе окончателно. Знаеше също така, че за да успее, ще трябва да се махне от Колдуел. Можеше да тръгне към залеза, като във филмите. Или нещо такова.