Споделена любов

- Преди малко Бъч беше в кабинета ми. Каза ми за кошмара, който сънуваш непрекъснато.

- Кучият му син.

Здравата щеше да срита задника на Бъч, задето не си бе държал езика зад зъбите.

- Добре стори, че ми каза. Ти трябваше да ми кажеш.

Ви отиде до писалището, където държеше хартията и тютюна, и бързо си сви една цигара, тъй като определено имаше нужда да пъхне нещо в устата си. В противен случай щеше да продължи да ругае.

- Трябва да се прегледаш, Ви.

- И при кого да отида? При Хавърс? Никакви кръвни изследвания, нито какъвто и да било скенер ще открият к какво не е наред с мен, защото проблемът не е физически. Виж, ще се взема в ръце, обещавам.

И като погледна през рамо, той издиша и добави:

- Нали аз съм умното копеле? Ще разбера какво става.

Рот свали тъмните си очила и светлозелените му очи проблеснаха като неонови лампи.

- Имаш една седмица, за да оправиш нещата, или ще говоря със Скрайб Върджин за това. А сега се обличай. Искам да обсъдим още нещо, свързано с ченгето.

Докато Рот отиваше към всекидневната, Ви дръпна за последен път от цигарата си, след което се огледа за пепелник. Мамка му, беше го оставил във всекидневната.

Тъкмо се канеше да последва Рот, когато погледът му падна върху дланта му. Вдигна я към лицето си, свали ръкавицата със зъби и се загледа в своето проклятие.

По дяволите. С всеки изминал ден ръката му започваше да свети все по-ярко.

Стискайки зъби, той притисна запалената цигара към дланта си. В мига, в който огънчето докосна кожата му, бялата светлина се усили и така озари татуировката, че тя засия.

Цигарата изчезна във взрив от лъчи, опарвайки кожата му. Когато от нея остана единствено прах, Ви я издуха във въздуха и загледа как облачето се издига нагоре и изчезва.

* * *

Мариса обиколи празната къща и се върна във всекидневната, откъдето беше започнала. Мястото се оказа по-голямо, отколкото си мислеше, особено с шестте подземни спални, всяка - със собствена баня. Господи, беше го наела, защото й се беше сторило съвсем малко в сравнение с имението на брат й... на Хавърс, но размерът явно беше нещо относително. Сега къщата в колониален стил й се струваше огромна. И ужасно празна.

Когато си представи как се нанася в нея, Мариса изведнъж осъзна, че никога досега не е била съвсем сама в някоя къща. Освен Хавърс, в дома й винаги бе имало слуги, пациенти, медицински персонал. Имението на Братството също никога не оставаше празно.

- Мариса? - разнесе се гласът на Рейдж зад нея, съпроводен от тропота на тежките му ботуши. - Време е да тръгваме.

- Още не съм измерила стаите.

- Помоли Фриц да го направи.

Мариса поклати глава.

- Това е моята къща. Искам да го направя сама.

- Е, тогава ела пак утре вечер. Но сега трябва да вървим.

С един последен поглед наоколо, Мариса се отправи към вратата.

- Добре. Утре.

Дематериализираха се обратно в имението и когато се озоваха в преддверието, Мариса чу откъм трапезарията да се носят гласове и долови миризмата на говеждо печено. Рейдж й се усмихна и като свали капията, препасана около раменете му, повика Мери.