Кръвта на богомолката
- Автор: Чайковски Адриан
- Серия: Сянката на умелите #3
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Кръвта на богомолката». Краткое содержание книги:
Стенуолд го изпревари. Стреля и видя как щраколъковият снаряд удря убиеца, но не в гърдите, а в рамото, отмества прицела му и арбалетната стрела полита някъде встрани.
Някой хвана Стенуолд за яката и го изправи грубо на крака. Премалял от болка, Стенуолд различи пред себе си лицето на сарниански войник и понечи да го предупреди за убиеца с арбалета.
Ала зърна само стремително движение, после бронираният юмрук на войника се заби в носа му и го извади от играта с професионална лекота.
Свести се бавно и с болка — тялото му побърза да го засипе с жални доклади за състоянието на отделните си части. Главата го болеше зверски, най-вече носът, гърбът също го мъчеше, но болката там, изглежда, водеше произхода си от голите дървени дъски, върху които лежеше. В сравнение с останалото арбалетната рана в крака му само пулсираше тъпо, затова пък уж плитката рана на ребрата го изгаряше като огън.
По-нататъшният оглед показа, че не лежи на пода, а на нещо като одър или нар. Вярно, че мравкородните не си падаха по излишния лукс, но в случая гостоприемството им беше от онзи тип, който пазеха за затворниците си. Помещението, в което се намираше Стенуолд, несъмнено беше килия.
Слаба светлина се процеждаше през малък прозорец високо в стената. Високо спрямо собственото му местоположение, по-точно. Килията приличаше на кръгла шахта и Стенуолд имаше неприятното чувство, че прозорецът е на нивото на земята, а самата килия е под нея.
Надигна се и изпъшка — колкото от болката, толкова и от внезапния прилив на спомени. В хаоса след опита за покушение войниците бързо и ефективно бяха извадили от играта всички до един. Настоящото му местонахождение говореше, че хаосът продължава и досега.
„Нали не мислят, че имаме нещо общо с това?“
Но какво всъщност бяха видели мравкородните войници? Видели бяха царицата си ранена тежко, двамата й телохранители — убити, и група пощръклели чужденци. Сарнианецът с арбалета — сарнианският предател! — можеше да им е казал какво ли не.
А и царицата не му беше първа приятелка напоследък покрай историята с щраколъка. Е, сега вече имаха прототипа, който Стенуолд беше донесъл. А него бяха решили да го затворят, за да не вдига врява. Можеше само да гадае на какъв натиск е бил подложен крехкият съюз, докато той е лежал тук в безсъзнание.
Видя, че са превързали раната на крака му, довлече се с накуцване до ниската врата и започна да тропа и да вика. Отговори му тишина, нямаше и помен от забързани стъпки. Стенуолд затвори очи и се опита да събере мислите си въпреки болката, която се бе възкачила на трон в областта на носа му и надвикваше всичко останало. Какви козове му бяха останали в пазарлъка?
Сарнианците имаха нужда от Колегиум. Опитът на последното поколение трябваше да ги е научил поне на това. Значи нямаше просто да го забравят тук. Можеше да е и много по-зле.
Опита да се успокои и бързо осъзна, че не е преценил добре ситуацията. Беше по-зле. За него определено беше по-зле.
Нямаше представа какво е станало с Ариана и Спера. Не знаеше дали са живи дори. Той беше посланик на Колегиум, преподавател в Академията, когото си заслужаваше да запазят жив, но те — една паякородна шпионка със съмнително минало и една обикновена мухородна?
Отново затропа по вратата.
— Хей, трябва да говоря с някого! Важно е, моля ви!
„Ариана…“ От мисълта за нея краката му се подкосиха. Беше я спечелил едва наскоро, изтъкал бе помежду им връзка толкова крехка, че с поглед да я скъсаш — той, застаряващият дебел бръмбар, шеф на агентурна мрежа, и тя, паякородна изкусителна, бивш агент на Рекеф. Можеше да свърши по много начини, но не така, нека не е така, моля.
— Хайде де! — изкрещя той на безразличната врата. Светлината откъм прозореца бавно избледняваше. — Разпитайте ме поне! Говорете с мен, моля ви!
Чу резето да изстъргва и бързо се дръпна назад. Вратата се отвори. От другата й страна имаше осветен с газени лампи коридор. Таванът беше толкова нисък, че сарнианецът стоеше приведен. Стенуолд за миг се уплаши, че е стрелецът с арбалета. Не, не беше той, отдъхна си Стенуолд, просто мравкородните си приличаха до един. Вгледаше ли се, би могъл да различи в лицето на мъжа чертите на едрия Балкус… и дори на отдавна загиналия Мариус, приятеля от студентските му години.